Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
Това трябваше да е моментът, в който Уилдън я връзва за стола, пуска онази стара песен от седемдесетте „Хот стъф“ и съблича всичките си дрехи. За жалост това не се случи.
Полицейското управление миришеше на прегоряло кафе и много старо дърво, понеже като повечето сгради на „Роузууд Дей“ беше бивше имение на железопътен магнат. Около нея се суетяха ченгета — говореха по телефона, попълваха формуляри или се въртяха на столовете си на колелца. Хана почти очакваше да види Мона, с откраднатата гривна на „Диор“, проблясваща над белезниците. Но ако се съдеше по празната скамейка, явно не бяха хванали приятелката й.
Госпожа Марин сковано седна до нея. Чувстваше се като нищожество; майка й обикновено бе благосклонна, но досега Хана не бе имала поводи да посещава участъка.
В този момент майка й се наклони към нея и много тихо прошепна:
— Какво взе?
— Моля?
— Гривната, която носиш ли?
Хана погледна към китката си. Перфектно. Беше забравила да я свали. Дръпна я по-навътре под ръкава си. Усети, че и обиците бяха на ушите й — да, днес ги носи цял ден. На това му се вика да си тъп!
— Дай ми я — просъска майка й.
— Какво?
Госпожа Марин протегна ръка с отворена длан.
— Дай я тук. Ще оправя нещата.
Хана неохотно остави майка си да свали гривната от ръката й. После се пресегна, махна обиците и също ги подаде. Госпожа Марин дори не трепна. Просто пусна бижутата в чантата си и скръсти ръце върху металната закопчалка.
Русото момиче от „Тифани“, което бе подало гривната на Хана, влезе в стаята. В мига, в който я зърна да седи отпусната на скамейката, все още с белезници около китките, момичето кимна.
— Да. Тя е.
Дарън Уилдън метна суров поглед към Хана и майка й се изправи.
— Струва ми се, че е станала грешка. — Тя се приближи до бюрото му. — Не ви доразбрах, когато дойдохте у дома. Онзи ден бях с Хана. Купихме тези бижута. Вкъщи имам касова бележка.
Продавачката от „Тифани“ вдигна вежди невярващо.
— Нима намеквате, че лъжа?
— Не — произнесе госпожа Марин сладко. — Мисля, че просто сте се объркала.
Какво правеше тя? Чувство на неудобство и нещо като вина обля Хана.
— Как ще обясните видеозаписите тогава? — наклони глава Уилдън.
Майка й замълча за миг. Хана забеляза как едно малко мускулче потрепва на врата й. После, преди тя да успее да я спре, госпожа Марин извади откраднатото от чантичката си.
— Всичко това е по моя вина, не на дъщеря ми. — Обърна се към полицая. — Двете с нея се скарахме за бижутата. Казах й, че няма да ги получи — неволно я подтикнах да извърши това. Но никога няма да се повтори. Ще се погрижа.
Хана гледаше напред, зашеметена. С майка й никога не бяха дори обсъждали „Тифани“, камо ли пък да спорят какво може и какво не може да си купува оттам.
Уилдън поклати глава.
— Госпожо, опасявам се, че щерка ви ще трябва да свърши малко общественополезен труд. Обикновено това е наказанието.
Госпожа Марин примигна невинно.
— Никакъв начин ли няма да забравим по-лесно тази малка неприятност? Моля ви…
Мъжът я гледа известно време, после в ъгълчето на устните му се загатна почти дяволита усмивка.
— Седнете, ако обичате — рече той накрая. — Да видим какво мога да сторя по въпроса.
Хана бе готова да гледа във всички посоки, само не и към майка си. Уилдън се прегърби над бюрото си. Отгоре имаше фигурка на герой от „Семейство Симпсън“ и плюшено кученце, което кимаше с глава като го бутнеш. Той наплюнчи пръст, за да разгърне страниците на документа, който попълваше. Хана потрепери нервно. Що за формуляр бе това? Дали местните вестници съобщаваха за всички престъпления? Това бе лошо. Много лошо.
Тя неспокойно се завъртя на скамейката. Изпита внезапно желание за лукчета. А може би за кашу. Дори гумените бонбони на бюрото на Уилдън щяха да свършат чудесна работа.
Вече ясно виждаше какво ще последва: всички щяха да разберат и тя за нула време щеше да остане без приятели и без гадже. Оттам нататък щеше скоропостижно да извърви обратния път до задръстената Хана от седми клас. Щеше да се събуди една сутрин и да установи, че косата й отново е с гаден, промито-кафяв цвят. После зъбите й щяха да се изкривят и да се наложи отново да носи шини. Нямаше да може да влезе в нито едни от дънките си. Останалото щеше да се случи едновременно. И щеше да прекара живота си като дебела, грозна, нещастна и непоглеждана от никого смотанячка, точно каквато бе едно време.