Кралят на зимата

— Ох, мъниче, — каза тя уморено, — о, мой малък приятелю.

— Какво има? — попитах аз. Признавам, че мислех повече за миризмата на печено свинско, която се носеше от залата за угощение на Утър, отколкото за краткотрайния транс, изтощил Нимю.

Тя протегна белязаната си лява ръка и аз я изправих на крака.

— Имаме една възможност — каза Нимю тихо и боязливо — само една възможност и ако не се възползваме от нея, Боговете ще ни изоставят на зверовете. И онези глупаци там вътре, Мишият господар и неговите последователи, ще провалят тази възможност, ако не ги победим. А те са толкова много, ние толкова малко.

Тя гледаше в очите ми и отчаяно плачеше. Аз не знаех какво да кажа. Нямах никакви умения за общуване с Отвъдния свят, въпреки че бях едно от сирачетата на Мерлин и дете на Бел.

— Бел ще ни помогне, нали? — попитах аз безпомощно. — Той ни обича, нали?

— Обича ни! — дръпна тя ръката си от мен. — Обича ни! — повтори презрително — Задачата на Боговете не е да ни обичат. Ти обичаш ли прасетата на Друидан? Защо, в името на Бел, един Бог трябва да ни обича? Любов! Какво знаеш ти за любовта, Дерфел?

— Знам, че обичам теб — казах аз. И сега се изчервявам като си помисля за отчаяния стремеж на едно момче да спечели любовта на някоя жена. Бях впрегнал всеки нерв на тялото си и цялата си смелост, за да изрека това, а когато го казах, потънах в земята от срам и ми се искаше никога да не бях продумвал.

Нимю ми се усмихна.

— Знам — каза тя, — знам. Ела сега. Да идем на угощението.

Сега, в последните дни от живота ми, които прекарвам над пергамента с перо в ръка в този манастир сред хълмовете на Поуис, понякога затварям очи и виждам Нимю. Не каквато стана впоследствие, а каквато беше тогава — така изпълнена с плам, жизнена и уверена. Знам, че съм спечелил любовта на Христос, а чрез Неговата благословия съм спечелил целия свят, но какво загубих, какво загубихме всички ние — не ми се мисли. Загубихме всичко.

Пирът беше чудесен.