Кралят на зимата

— Добре, тогава ще попитам защо ние двамата отиваме в Глевум.

— Защото Мерлин иска да бъдем там, разбира се.

— Той ще бъде ли там? — бързо попитах аз. Мерлин беше отсъствал толкова дълго, а Инис Уидрин без него беше като небе без слънце.

— Не — каза тя спокойно. Не можах да разбера как тогава Нимю беше толкова сигурна какво точно иска Мерлин, след като той все още беше някъде далече, а Великият съвет беше свикан много след като Мерлин беше заминал.

— И какво ще правим като стигнем в Глевум?

— Ще разберем като стигнем. — каза тя с тайнствен глас и замълча.

Град Глевум ми се видя странен и прекрасен (но преди това трябваше да свикна със силната воня на човешките изпражнения, които събираха нощем, за да ги използват за тор). Познавах римските постройки от малкото вили в именията на Мерлин. Сега за първи път влизах в истински римски град и гледах ококорен като новородено пиле. Улиците бяха покрити с плътна каменна настилка и въпреки че с годините плочите бяха хлътнали неравномерно, хората на Тюдрик бяха направили всичко по силите си, за да заличат следите оставени от времето. Те бяха изчистили плевелите край камъните и бяха смели пръстта, така че сега деветте улици на града приличаха на каменни речни корита (през сухия сезон). Беше трудно да се върви по тях и конете, които се опитваха да се справят с коварните камъни, стъпваха много смешно.

Сградите също бяха много странни. Ние правехме нашите замъци и къщи от дърво, слама, глинен кирпич и сплетени пръти. Римските постройки обаче бяха долепени една до друга и направени целите от камък и странни тесни тухли, само дето с годините някои от сградите се бяха срутили. На тяхно място стърчеха руини — нащърбени дупки в дългите редици от ниски къщи, които бяха покрити със странни керемиди от печена глина. Градът бе ограден с крепостна стена. Той пазеше един от бродовете на река Севърн, намираше се на границата на две кралства и беше недалеч от още едно кралство. Затова Глевум беше известен търговски център. Тук имаше грънчари, които работеха в къщите си; златари, свели глави над масите си. Телета мучеха в двора на кланицата зад пазара, където хората от околността на Глевум продаваха масло, орехи, кожа, пушена риба, мед, боядисано сукно и необработена вълна. Но на мен най-силно впечатление ми направиха войниците на крал Тюдрик. Те бяха римляни (така ми каза Нимю) или поне брити, възприели обичаите на римляните. Всички носеха брадите си късо подстригани и бяха облечени еднакво с тесни вълнени панталони и кожени туники, а на краката си имаха здрави кожени обувки. По туниките на по-старшите воини бяха пришити бронзови плочки, които при движение се удряха една в друга и дрънкаха като хлопатари. Всички мъже носеха лъснати до блясък нагръдници и дълги червеникавокафяви наметала, а на главите си имаха кожени шлемове, които бяха съшити така, че на върха се образуваше твърд защитен гребен. Някои шлемове бяха украсени с боядисани пера. Войниците имаха къси широки мечове, дълги копия с лъскави дръжки и щитове, направени от дърво и кожа, върху които беше изобразен бик — знака на Тюдрик. Всички щитове бяха с еднакви размери, копията — еднакво дълги, а войниците маршируваха в крак — необикновена гледка, която в началото ме разсмя, но по-късно свикнах с нея.