Тайният портал

Тръпки ме побиха. Толкова лесно бе да се забрави колко е изостанала медицината в тази епоха. Срещу отравяне на кръвта и гангрена хората бяха безсилни. Някаква си безобидна малка раничка можеше да е точно толкова смъртоносна, колкото и един бронхит, прераснал в пневмония. Една бременност бе животозастрашаваща — всяка четвърта жена губеше живота си по време на раждането или по време на следродилния период.

Понякога пътуванията във времето бяха романтични и забавни, но животът в съответните епохи определено не беше такъв. Повечето хора непрестанно бяха с единия крак в гроба. Това, че мистър Скот изобщо бе оцелял след ампутацията, граничеше с истинско чудо и при всички случаи бе изключение. Винаги когато видех нещо такова, нещо в мен се надигаше, тъй като смятах за ужасно, че на хората тук не можеше да им се помогне. Само да беше възможно да се донесат антибиотици и болкоуспокояващи от бъдещето! Така можеха да се предотвратят толкова много страдания.

— Моля, заповядайте в задната стаичка — покани ни мистър Скот.

Той ни поведе, накуцвайки, към уютно помещение с изглед към малък двор. Също както и в книжарницата, стените бяха претрупани с рафтове и шкафове с книги. Въпреки това имаше място за една старомодна гарнитура за сядане с протрита дамаска.

— Моля, седнете.

Тъкмо се канех да последвам поканата, когато от един ъгъл до канапето се чу изскимтяване. В един плитък, застлан с одеяло кош лежеше куче с малките си.

Очарована и без да внимавам за елегантната ми рокля, клекнах пред коша. Кучето майка бе нещо средно между кокер шпаньол и ретривър. Тя ме гледаше с големите си блестящи очи и изглеждаше истински горда. Малките, четири на брой, се бяха сгушили до гърдите й, златисти топчици козина, едно от които също надигна главичка и ме погледна. Сърцето ми се разтопи като масло на слънце.

Джери бе клекнал до мен и галеше дългите уши на кучето.

— Тили е луда по малките си. Държи се, сякаш е спечелила голямата награда.

— Те наистина са много сладки — казах възхитено. — Особено този малък палавник тук. Има ли си вече име?

— Сизифус. В началото му беше малко трудно да се добере до млякото. Винаги първо разбутваше другите, затова го нарекох така. Вече подарихме две кученца, но и другите е време да бъдат отбити.

Спонтанно протегнах ръка и внимателно прокарах пръсти по козинката на Сизифус.

— Дори не си го и помисляй — рече Себастиано. Той се бе настанил в креслото и ме наблюдаваше развеселено, сякаш знаеше съвсем точно за какво си мислех. Е, без съмнение, наистина знаеше, все пак отдавна ме познаваше, а и няколко пъти му бях споменавала, че намирам малките кученца за суперсладки и някой ден искам да си имам свое.

Мистър Скот отпусна ръка върху рамото на внука си.

— Джери, отиди в кухнята при мисис Симънс и я помоли да сервира чай на гостите ни.

— Дадено. — Джери дори се препъна в бързината да изпълни желанието на дядо си и излезе през задната врата.