Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Комбито се понесе с пълна скорост към мрачните не­бостъргачи на „Уолстрийт“ в централен Ню Йорк.

Амелия Сакс потропваше нервно по волана с пръстите си с изгризани нокти. Опитваше се да си представи къде може да е затворена Ти Джей Колфакс. Да се открие же­ната, ѝ се струваше безнадеждно начинание, финансовият район никога не ѝ се беше струвал толкова огромен: пълен с улички, с тъмни ходници, входове, постройки със зейна­ли черни прозорци...

Колко много места да скриеш заложник.

Спомни си ръката, стърчаща от гроба при железопът­ната линия. Пръстенът с диамант, нахлузен върху кървава­та кост. Този тип бижу бе познат на Сакс. Наричаше го „пръстен на утехата“ - пръстени, каквито си купуват бога­тите момичета. Какъвто щеше да си купи и тя, ако беше богата.

Продължи на юг, покрай разносвачи с велосипеди и так­сита.

Дори в този ярък следобед, под изгарящото слънце, тази част на града изглеждаше зловещо. Сградите хвърляха приз­рачни сенки и стените им бяха на тъмни петна като от засъх­нала кръв.

Сакс взе поредния завой с шестдесет километра в час, гумите изсвистяха по асфалта. Натисна газта, за да стигне отново деветдесет.

Чудесна машина. Реши да провери как ще се държи при сто и десет.

Преди години като ученичка, когато баща ѝ спеше (обик­новено работеше от три до единадесет), тя взимаше ключо­вете от камарото и казваше на майка си Роуз, че отива на пазар; питаше я дали ще иска нещо от месарницата във Форт Хамилтън. И преди майка ѝ да каже: „Не, но защо не вземеш влака, недей да караш“, момичето вече бе изчезнало, отпрашило с колата на запад.

След като се върнеше, след три часа и без покупки, Ейми се промъкваше тихо по стълбите, за да не се сблъска с ядосаната си майка, която в подобни случаи за нейно забав­ление ѝ изнасяше цяла лекция за опасността от забременява­не и как щяла да провали бляскавото си бъдеще на фотомодел. И когато най-накрая възрастната жена разбра, че дъще­ря ѝ не ходи по мъже, а излиза само за да кара по магистра­лите на Лонг Айланд със сто и петдесет километра в час, тя със същия тон започна да ѝ изнася лекции как ще обезобрази хубавото си лице при някоя катастрофа и ще провали бляс­кавото си бъдеще на фотомодел.

Нещата се влошиха още повече, когато Амелия си изва­ди шофьорска книжка.

Тя се промъкна между два паркирани един до друг ками­она, надявайки се, че нито шофьорът на единия, нито пътуващи­ят в другия ще решат да отворят вратата си точно в този мо­мент. Изсвири доволно с уста, когато успя да мине помежду им.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Лон Селито замислено почесваше пълното си лице с дебе­лите си пръсти и не обръщаше никакво внимание на шофира­нето на Сакс. Говореше с партньора си за случая като счетово­дител, който обсъжда балансите на фирмата. Колкото до Банкс, той вече не гледаше страстно очите и устните на Амелия, а постоянно хвърляше загрижени погледи към километража.