Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Фелисин погледна към кошничката със сплетени цветя до босите кални крака на детето и каза:
— Това май ти иде повече отръки.
Детето-часовой погледна Леоман, после — тоблакая.
— Можеш да смъкнеш оръжието — каза му пустинният воин.
Треперещият връх на копието се сниши към пясъка.
Тоблакаят изрече твърдо:
— На колене пред Ша’ик Преродената!
Момичето се просна в нозете им. Фелисин се наведе и го погали по главата.
— Можеш да станеш. Как се казваш?
Детето се изправи колебливо и само поклати глава.
— Сигурно е някое от сирачетата — каза Леоман. — Няма кой да говори от нейно име в ритуала на наричането. Затова още си няма име, но е готова да отдаде живота си за теб, Ша’ик Преродена.
— Щом е готова да отдаде живота си за мен, значи е заслужила име. Както и останалите сираци.
— Ваша воля… кой тогава ще ги представи?
— Аз, Леоман.
Краят на оазиса бе очертан от ниски порутени кирпичени стени и тънка ивица палми, под които из сухата папрат щъкаха пясъчни раци. В кошарата наблизо десетина кози извърнаха светлосивите си очи към новодошлите.
Фелисин взе от кошничката една от гривничките от плетени цветчета. Наниза я на дясната си китка.
Тръгнаха към центъра на оазиса. Въздухът стана по-прохладен; сенчестите петна, през които минаваха, я смаяха след дългите дни под неумолимия слънчев зной. Безкрайните руини наоколо показваха, че тук някога се е издигал град, град с просторни градини и дворове, с езерца и фонтани, всичко — сринато до купчини ронлива пръст и ниски могили.
Около стана се мяркаха огради, а конете в тях изглеждаха охранени и здрави.
— Колко е голям този оазис? — попита Хеборик.
— Не можеш ли да попиташ призраците? — изсумтя Фелисин.
— Предпочитам да не ги питам. Разрушението на този град съвсем не е било мирно. Древни нашественици, съкрушили последните островни поселения на Първата империя. Тънките чирепи с небесносиния цвят под краката ни са от Първата империя, по-дебелите и червени са от завоевателите. От нещо деликатно към нещо грубо — този модел се повтаря през цялата история. Истини като тази ме изтощават до дъното на душата.
— Оазисът е огромен — каза Леоман на бившия жрец. — Има места с добра, истинска почва, тях сме засадили с фураж и жито. Останали са и няколко стари кедрови горички, между вкаменени пънове. Има езерца, водата в тях е прясна и не свършва. Ако решим, можем изобщо да не напускаме това място.
— Колко са хората?
— Единадесет племена. Четиридесет хиляди конници, най-добрите на този свят.
Хеборик изсумтя.
— И какво може да направи една конница срещу легиони пехота, Леоман?
Пустинният воин се усмихна.
— Единственият шанс е да се воюва, старче.
— Опитвано е вече — отвърна му Хеборик. — Това, което е направило малазанската военщина толкова успешна, е способността й да се приспособява, да сменя тактиката си — дори на самото бойно поле. Смяташ ли, че Империята не е срещала конни култури и преди? Срещала е, и ги е покорявала. Великолепен пример могат да бъдат уикците, или сетите.
— И как е успявала Империята?
— Не съм подходящият историк за такива подробности — никога не са ме интересували. Ако разполагаше с библиотека с имперски текстове — например трудовете на Дюйкър и Таллобант, — щеше сам да прочетеш. Стига да можеш да четеш на малазански, разбира се.
— Определяте границите на района им, картата на сезонните им преходи. Завземате водоизточниците им, построявате укрепления и търговски постове — защото търговията отслабва изолацията на враговете ви, самия източник на силата им. И в зависимост от това колко сте търпеливи, или подпалвате степите им и изколвате всички четирикраки животни, или изчаквате, и на всяка група младежи, които дойдат в поселенията ви, предлагате военна слава и плячка в чужди земи, с обещанието да пазите групата им цялостна, като отделна бойна единица. Такива примамки откъсват цвета на тези племена, докато не останат само старци и старици, мърморещи за някогашната свобода — отвърна Леоман.
— Аха, някои са си чели уроците все пак.
— Да. Имаме библиотека, Хеборик. При това огромна, по настояване на Старата Ша’ик. „Опознайте враговете си по-добре, отколкото те сами се познават.“ Тъй е казал император Келанвед.
— Несъмнено. Макар че, смея да твърдя, не е бил първият.
Щом излязоха от широката улица между стоборите за конете, кирпичените обиталища на племената се появиха от всички страни. По песъчливите улички тичаха деца, коли, теглени от мулета и волове, бавно се точеха от центъра — пазарът за този ден беше приключил. Глутници кучета налитаха да изразят любопитството си с настървен лай и побягваха от предизвикателно вонящата бяла мечешка кожа, метната на широките рамене на тоблакая.