Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Може би не беше истински воин в края на краищата. Не беше изпълнител на заповеди, способен да заглуши всякакви ненужни мисли в служба на каузата. Нито водач, който да тръгне напред с увереността на заслепяващ пламък, който да привлече всички след него.
Още по-лошото бе, че хранеше подозрения за преобразяването на Рулад. Феар в младостта си не беше проявявал наглото високомерие на Рулад, надутото му перчене — всичко това можеше да подобава на един пълководец, но не и по начина, по който Феар водеше своите воини. Рулад беше развилняла се арогантност, а Феар — спокойна и сдържана увереност, и Трул не беше сигурен доколко тази най-съществена черта се е променила у Рулад.
„Тук съм чужд.“
Осъзнаването на това го стъписа и забави стъпките му. Той се огледа, изведнъж се почувства изгубен. Тук, уж сред своите хора.
„Тайст Едур са се променили. Но не и аз.“
На юг, през областта, позната с името Откоса, обезлесена, обрасла с трънливи храсталаци ивица земя, някогашна част от Бурния лес, покрай опожареното градче Обсаден стан и сетне — бавно нагоре по Стражеви път към хълмовете на Стражеви склон. Три дни прехвърляне на старите хълмове — опоскани до последното стръкче трева от диви кози — и на Мъхнатия път. На североизток, покрай бреговете на Мъхнатата река, към брода при градчето Ребрата.
Отстъплението на ледерийските войски беше оголило местността пред императора и неговата армия. Всички познати на Хул Бедикт военни складове с провизии и припаси бяха опразнени. Ако не бяха духовете-сенки, снабдяването на армията на Едур щеше да е невъзможно — нашествието щеше да се осуети. Рулад бе решил, че това е недопустимо. Врагът отстъпваше. Необходимо беше да продължи така.
Удинаас си спомни как беше ял пушена змиорка от Мъхнатата река веднъж, когато търговският кораб беше спрял на кей в Дреш. Вкусно, щом човек свикнеше с дебелата кожа, която трябва да сдъвчеш, но без да я гълташ. По-късно беше чул от друг роб, че змиорките били пренесени в езерото Дреш и се получила разновидност — били по-едри и гадни. Оказа се, че змиорките, улавяни в Мъхнатата река, били все млади и малко успявали да достигнат до зрелостта си, защото в реката се въдел някакъв вид хищна риба с остри като бръснач челюсти. Такава риба в езерото Дреш нямало. Млади плувци от Дреш започнали да изчезват, докато не се разбрало, че виновни за гибелта им са възрастните змиорки. Наловили с мрежи от реката от рибата с острите челюсти и я пуснали в езерото, но тогава пък започнали да изчезват и възрастни плувци. Накрая робът се засмя и завърши с думите: „Тъй че съсипаха цялото езеро. Избиха всичко. И сега никой не може да плува в него!“
От това можеше да се извлекат разни поуки, разсъди Удинаас. Стига човек да е склонен да си извлича поука от всевъзможни прояви на глупост.
Бяха вдигнали лагер на пътя, на един ден марш от Ребрата. Императорът беше хванал някаква треска, знахарките се грижеха за него и последното, което бе чул Удинаас, беше, че Рулад спи. Беше късен следобед и слънчевата светлина багреше речната повърхност в червено и златно.
Удинаас крачеше по брега, спираше се да хвърли някой камък и ярките цветове се пръскаха. В момента изобщо не се чувстваше като роб или Длъжник. Крачеше в сянката на императора пред очите и за почуда на всички.
Чу скърцащи по ситния камък ботуши, обърна се и видя Хул Бедикт — слизаше към калната ивица до водата. Едър мъж, мускулест, но някак отпуснат. А очите му горяха трескаво. За разлика от Рулад, този зной нямаше нищо общо с болестта.
— Удинаас.
Робът го изчака да се приближи, като преодоля инстинктивния подтик да изрази почит. Времето за това беше минало в края на краищата. Просто не беше сигурен какво трябва да замести почитта.
— Търсих те.
— Защо?
— Състоянието на императора…
Удинаас сви рамене.
— Блатна треска, нищо повече…
— Не за това говорех, робе.
— Не съм твой роб, Хул Бедикт.
— Прощавай. Прав си.
Удинаас взе от земята поредния камък, избърса калта отдолу и го хвърли. Загледаха мълчаливо как полетя в дъга и цопна. После Удинаас каза:
— Разбирам колко ти е необходимо да се разграничиш от другите ледерии, които вървят с тази армия. И все пак всички ние сме обвързани в робство, а нюансите му не са толкова важни, колкото бяха доскоро.
— Може би си прав, Удинаас, но не разбирам съвсем накъде клониш.
Удинаас избърса калта от дланите си.
— Кой по-добре би могъл да научи новопокорените ледерии от досегашните ледерийски роби на Едур?
— Значи очакваш ново положение за теб и събратята ти роби?
— Може би. Как ще управляват Тайст Едур? Много въпроси чакат отговор, Хул Бедикт. Вярвам, че се каниш да вземеш участие точно в тези промени, стига да можеш.