Пир за врани

— Понякога, отдалече. Веднъж — в Септата на Белор. Златните плащове ни избутаха, за да може да мине. А веднъж си играех близо до Калната порта, когато се върна от лов. Беше толкова пиян, че едва не ме стъпка. Голям дебел шопар беше, но по-добър крал от синчетата си.

„Те не са негови синове. Станис каза истината в онзи ден, когато се срещна с Ренли. Джофри и Томен изобщо не са синове на Робърт. Но това момче…“

— Чуй ме — почна Бриен. И тогава чу лая на Куче, силен и яростен. — Някой идва.

— Приятели — отвърна безгрижно Джендри.

— Какви приятели? — Бриен пристъпи до вратата и надникна през дъжда.

Той сви рамене.

— Ще ги видиш много скоро.

„Може да не искам да ги видя“, помисли Бриен, щом първите ездачи зашляпаха из локвите по двора. През ромона на дъжда и лая на Куче чу подрънкване на мечове и ризници изпод дрипавите им наметала. Преброи ги, докато идеха. „Двама, четири, шест, седем“. Някои бяха ранени, ако се съдеше по това как седяха в седлата. Последният беше грамаден и страховит, голям колкото двама души. Конят му беше грохнал и оцапан с кръв, олюляваше се под тежестта му. Всички ездачи бяха с качулки срещу проливния дъжд — без него. Лицето му беше широко и без косми, с кръгли бузи, покрити с гнойни струпеи.

Бриен изсъска и извади Клетвопазител. „Много са — помисли със страх, — много са“.

— Джендри… ще ти трябва меч и броня. Това не са ти приятели. Не са ничии приятели.

— За какво говориш? — Момчето се приближи до нея, с чука в ръка.

Докато ездачите се смъкваха от конете, от юг изтрещя мълния. За кратък миг вечерната тъмница стана на ден. Блесна сребристосиня брадва, светлината лъсна по ризници и брони, а под тъмната качулка на водача им Бриен зърна желязна муцуна и два реда стоманени зъби.

Джендри също я видя.

— Той е!

— Не е. Само шлемът му.

Бриен се постара да скрие страха в гласа си, но устата й бе суха като прах. Съвсем ясно беше кой е понесъл шлема на Хрътката. „Децата!“

Вратата на хана се отвори с трясък и Върба пристъпи навън в дъжда с арбалет в ръце. Закрещя нещо на ездачите, но грохотът на мълнията удави думите й. Щом заглъхна, Бриен чу отговора на мъжа в шлема на Хрътката:

— Само да си пуснала стрела по мен, ще ти го навра тоя арбалет в путката и ще те начукам с него. После ще ти извадя шибаните очи и ще те накарам да ги изядеш. — Гневът в гласа му накара Върба да отстъпи назад разтреперана.

„Седем“, помисли отново Бриен, отчаяна. Знаеше, че няма шанс срещу седем. „Никакъв шанс. И никакъв избор“.

Пристъпи навън под дъжда, с Клетвопазител в ръка.

— Остави я! Ако искаш да изнасилиш някоя, опитай с мен. Разбойниците се обърнаха към нея като един. Един каза нещо на реч, непозната за Бриен. Грамадният с широкото бяло лице изсъска злобно. Мъжът с шлема на Хрътката се засмя.

— Още по-грозна си, отколкото те помнех. По-скоро коня ти бих наебал.

— Коне ни трябват на нас — обади се един от ранените. — Свежи коне и малко храна. Гонят ни разбойници. Дайте ни конете си и се махаме. Няма да ви закачим.

— Майната му на това. — Разбойникът в шлема на Хрътката издърпа бойната брадва от седлото. — Искам да й отсека шибаните крака. Ще я сложа после да стои на чуканите и да гледа, докато шибам оная с арбалета.