Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Знакът с дракона още ли е там? — попита Подрик.
— Не е — отвърна септон Мерибалд. — Когато синът на ковача остарял, един от копелетата на четвъртия Егон вдигнал бунт срещу законородения си брат и си избрал за герб черен дракон. По онова време тези земи били на лорд Дари, а Негово благородие бил до смърт верен на краля. Черният железен дракон го разгневил, тъй че отсякъл пилона и хвърлил железните парчета в реката. След години водата довлякла една от драконовите глави на Тихия остров, била станала червена от ръждата. Ханджията така и не вдигнал нов знак, тъй че хората забравили за дракона и почнали да го наричат Речния хан. По онова време Тризъбеца течал под задната му врата и половината стаи били вдигнати над водата. Разправят, че гостите можели да мятат въдица от прозорците и да ловят пъстърва. Имало салджийски пристан, тъй че пътниците можели да се прехвърлят до градчето на лорд Хароуей и Бели стени.
— Ние оставихме Тризъбеца на юг оттук и яздим все на северозапад… не към реката, а все по-далече от нея.
— Да, милейди — отвърна септонът. — Реката се е преместила. Преди седемдесет години май. Или осемдесет? По времето, когато го държал дядото на Маша Хедъл. Тя ми разказа цялата тая история. Добра жена беше. Маша. Обичаше горчивец и меденки. Когато нямаше стая за мен, ме пускаше да преспя край камината и никога не ме отпращаше без комат хляб, буца сирене и баяти меденки.
— Тя не е ли вече ханджийка? — попита Подрик.
— Не. Обесиха я лъвовете. Чух, че след като си отишли, един от племенниците и се опитал пак да отвори хана, но нали воините направиха пътищата много опасни за простолюдието, нямало много клиентела. Довел и курви, но и това не могло да го спаси. А и някакъв лорд го убил май, както чух.
Сир Хюл каза кисело:
— Не бях и сънувал, че поддържането на хан може да е толкова гибелно.
— Гибелно е да си от простолюдието, докато големите господари си играят играта на тронове — каза септон Мерибалд. — Нали, Куче?
— Джаф! — съгласи се Куче.
— Е, а ханът има ли си някакво име сега? — попита Подрик.
— Простолюдието го нарича Хана на кръстопътя. Старият брат ми каза, че две от племенничките на Маша Хедъл пак го били отворили. — Вдигна тоягата си. — Ако боговете са добри, онзи пушек там, дето се вдига зад обесените, ще да е от комините му.
— Може да го нарекат Хана на бесилките — каза сир Хюл.
Каквото и име да носеше, ханът беше голям, издигаше се на три етажа над разкаляните пътища, със стени, кулички и комини от бял камък, който проблясваше призрачно на фона на сивото небе. Южното му крило бе построено върху грамадни дървени пилони над напуканата унила земя, обрасла с бурени и суха кафява трева. Към северната стена бяха пристроени конюшня със сламен покрив и камбанария. Всички постройки бяха заобиколени с ниска стена от порутени обрасли с мъх камъни.
„Поне не е изгорен“. В Солниците, когато слязоха от сала, завариха само смърт и разруха. Оцелелите бяха избягали, а мъртвите погребани, ала трупът на самия град си беше останал, посивял от пепел и непогребан. Въздухът все още миришеше на пушек, а крясъците на разлетелите се над главите им чайки беше почти човешки, като траурна песен над мъртви деца. Замъкът изглеждаше скръбен и запуснат. Сив като пепелищата на околния град, той включваше четвъртита цитадела, обрамчена с крепостна стена, построен така, че да е с изглед към пристанището. Беше здраво залостен и нищо не се движеше по бойниците, освен разветите знамена. Четвърт час трябваше Куче да лае, а септон Мерибалд да тропа с тоягата си по предната порта, преди най-сетне над тях да се появи някаква жена и да ги попита навъсено по каква работа идат.
Беше завалял дъжд.
— Свят септон съм аз, добра лейди — извика й Мерибалд, — а това с мене са мирни пътници. Търсим подслон от дъжда и място край огъня ви за нощта.