Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
— Ние имаме знание, което да споделим с теб — изрече един воин в бляскава смарагдова броня, — и вълшебни оръжия, с които да те снаряжим. Ти премина всички изпитания. Сега ела и седни с нас, и ще се отговори на всички твои въпроси.
Тя направи крачка напред. Но тогава Дрогон изведнъж скочи от рамото й, прелетя до горната греда на вратата от абанос и язово дърво, кацна там и започна да хапе изкусно изваяното дърво.
— Упорито зверче — засмя се един красив млад мъж. — Искаш ли да те научим на тайната реч на расата на драконите? Хайде, ела.
Обзе я съмнение. Огромната врата беше толкова тежка, че трябваше да напрегне сетните си сили, за да я помръдне, но най-сетне вратата се раздвижи. Зад нея имаше друга, скрита врата. Беше от старо сиво дърво, напукано и без никаква резба… но се падаше вдясно от вратата, през която за малко щеше да влезе. Вълшебниците я приканваха с гласове, по-сладки от песен. Тя избяга от тях, а Дрогон полетя и се върна при нея. Дани мина през тясната врата и се озова в тънеща в сумрак стая.
Тази стая беше изпълнена от край до край с дълга каменна маса. Над масата се носеше човешко сърце, подуто и синьо от развалата, но още живо. И туптеше и издаваше постоянен, глух тътнещ звук, и с всяко изтупване бълваше тъмна синкава светлина. А фигурите около масата не бяха нищо повече от сини сенки. Когато Дани пристъпи към празния стол от отсамната страна на масата, те нито се размърдаха, нито проговориха, нито се обърнаха към нея. Никакъв друг звук нямаше освен бавния, глух тътен, на гниещото сърце.
…майко на дракони… — дойде глас, донякъде шепот и донякъде стон. — …дракони… дракони… дракони… — отекнаха в сумрака други гласове. Някои бяха мъжки, а някои — женски. Един говореше с пискливия тембър на невръстно дете. Плуващото във въздуха сърце пулсираше — ту матово, ту тъмно. Беше й трудно да призове волята си да заговори, трудно беше да си спомни думите, които си бе повтаряла толкова ревностно.
— Аз съм Денерис, Родената в буря, от дома Таргариен, кралица на Седемте кралства на Вестерос. — „Те чуват ли ме? Защо са така неподвижни?“ Седна и прибра ръце в скута си. — Дайте ми своя съвет и ми проговорете с мъдростта на онези, които са надвили смъртта.
През тъмносиния здрач успя да отличи чертите на Немрящия вдясно от себе си. Много, много стар мъж, сбръчкан и плешив. Плътта му беше подута и моравосиня, устните и ноктите още по-сини, толкова тъмносини, че чак черни. Дори бялото на очите му беше синьо. И тези очи се взираха невиждащи в старицата, седяща от другата страна на масата, чиято рокля от бяла коприна беше изгнила по тялото й. Една набръчкана гърда беше оставена гола по картски обичай и се виждаше острата й синя цицка, корава като олово.
„Тя не диша.“ Дани се вслуша в тишината. „Никой от тях не диша и те не се движат, и очите им не виждат нищо. Нима е възможно Немрящите да са мъртви?“
Отговори й шепот, по-тънък от мише мустаче. …ние сме живи… живи… живи… И безброй други гласове зашептяха: …и знаем… знаем… знаем…
— Дошла съм за дара на истината — каза Дани. — Нещата, които видях… те истински гледки ли бяха, или лъжи? Минали неща или бъдещи неща? Какво означаваха?
…формата на сенки… утрото още несътворено… пий от чашата ледена… пий от чашата огнена… майко на дракони… дете на три…
— Три? — Не разбираше.
…три глави има драконът… Призрачният хор закънтя в черепа й без нито една уста да помръдне, без ничие дихание да размърда застиналия син въздух. …майко на дракони… дете на буря… Шепотите преляха в протяжна песен. …три огъня запали… един за живот, един за смърт и един за любов… Собственото й сърце заби в съзвучие с онова, което се рееше пред нея, синьо и гнило… три коня яхни… един за ложе, един за страх и един за любов… Гласовете се усилваха, осъзна тя, и сърцето й сякаш забави, дъхът й също …три измени ще познаеш… една за кръв, една за злато и една за любов…
— Аз не… — Гласът й не бе по-силен от шепот, почти толкова глух, колкото техните. Какво ставаше с нея? — Не разбирам — каза тя, по-високо. Защо й беше толкова трудно да говори тук? — Помогнете ми. Покажете ми.
…помогнете й… заповтаряха в насмешка шепотите. …покажете й.
И тогава сумракът затрептя в тъмносини видения. Визерис изкрещя и разтопеното злато потече по бузите и напълни устата му. Висок лорд с бронзова кожа и сребърно-златна коса стоеше под знамето на яростен жребец, а зад него гореше град. Рубини полетяха като кървави капки от гръдта на умиращ принц и той се смъкна на колене във водата, и с последния си дъх промълви женско име …майко на дракони, дъще на смърт… Блеснал като залез, червен меч се надигна в ръката на синеок крал, който не хвърляше сянка. Извезан на платно дракон се люшна и заплющя на пилон над възторжено множество. От една димяща кула полетя огромен каменен звяр и блъвна черен огън …майко на дракони, убийце на лъжи… Среброто й тичаше през тревата към тъмнеещ поток под море от звезди. Един труп стоеше на носа на кораб, сини очи блестяха на мъртвото лице, сиви устни се усмихваха тъжно. Синьо цвете разцъфна в издутината наметена от лед и изпълни въздуха със сладост …майко на дракони, невясто на огън…