Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Кнудзон стисна юмруци и очите му излъчваха искри на гняв, но успя да се въздържи. Той видя как противникът му злорадствува от това унижение.
Двама стражари се приближиха по заповедта на генерал-лейтенанта.
— Предавам ви този предател Кнудзон и правете с него, каквото законът повелява.
Стражарите хванаха под ръка генерала. Той не се съпротивляваше. Отведоха го в Петропавловската крепост. Тук съблякоха дрехите му и го облякоха в арестантско облекло, като не забравиха да му поставят и номер. След това остригаха косата му, като оставиха само брадата.
„Какво ли още ще трябва да изпитам?“ — мислеше си генералът.
Не мина много време от учудването му, когато дойдоха и му поставиха окови. След това го изведоха вън, където имаше още мнозина като него.
Кнудзон разбра, че това са арестанти, осъдени на заточение в Сибир. Така че и той ще бъде между тях за Сибир, заедно с най-големите престъпници.
Сега Вече Кнудзон съжаляваше, че не тури край на живота си с един револверен изстрел.
Тъй, обковани във вериги, заточениците престояха няколко часа в двора. След малко отвориха вратите, за да дадат възможност на сибирските заточеници да се простят с близките си.
Трогателна картина беше това: децата хващаха бащите и майките си за дрехите им, жените стенеха от плач, а мнозина се решаваха да следват близките си до Сибир.
Щом се стъмни, този плачевен транспорт се отправи на път. Това бе нагласено с цел да се избегне струпване на любопитни зрители. Но сега, понеже почти целият град беше узнал, че между заточениците е и генерал Кнудзон, хилядна тълпа се беше струпала пред вратите на крепостта. Всички бяха натъжени, тъй като откарваха на изгнание в Сибир техния любим и храбър военачалник. Сред тълпата бяха също Яники и Михаил Бакунин. За да не бъдат познати, те бяха в салонно облекло.
— Трябва днес да се радваме — каза Бакунин на Яники. — И вярвай, че и най-сполучливият ни атентат не би ни донесъл такива резултати, както заточението на генерал Кнудзон.
— Вярваш ли, Бакунин?
— Не само вярвам, но съм убеден в това — отговори Бакунин. — Народът не само че обича генерала, но дори го обожава. Огледай се наоколо и ще видиш, че очите на всички са пълни със сълзи и че всички са тук, за да засвидетелствуват предаността си към генерала с последното си сбогом. От цялата тая тълпа една трета поне ще бъдат наши, и то с право, понеже всеки ще се увери, че в Русия цари неправда, щом като на тъй заслужилите като генерала герои се отплаща със заточение в Сибир. Надявам се, че в лицето на Кнудзон ние имаме един добър наш другар.
— Вярваш ли, че със заточението си в Сибир Кнудзон ще стане нихилист?
— В душата на всеки, който само няколко години диша въздуха на Сибир из рудниците, заляга отмъщението към тия, които са станали причина за заточението му.
Сред тълпата се дигна шум, зачуха се и викове:
— Идат, идат!
Чуваше се отдалече дрънченето на оковите.
Зрителите се доближиха един до друг, сърцата им туптяха, тъй като никой не беше сигурен дали не ще го сполети същата участ.
Разнесе се мелодията на прощалната сибирска песен.
Всеки, който чуеше тая песен, тъжно въздъхваше. Не може да се намери сърце, което да не се затрогне от тая чудна песен и да не пролее сълзи от нея. Имаше и мнозина, които стискаха юмруци в джобовете си. Тоя тъжен керван се движеше бавно като сянка. Най-отзад беше генералът, който крачеше гордо, въпреки тежестта на оковите.
Щом генералът наближи тълпата, всички с един глас викнаха: „Да живее генерал Кнудзон!…“ Този вик се повтори, потрети… Блеснаха очите на генерала, той за миг забрави болките си.
Войниците, които командуваше в битките, бяха тук, за да му отдадат последната си почит.
Офицерът, който придружаваше колоната, не харесваше почестите, отдавани на генерала, но не можеше да се противи, тъй като неговите хора в сравнение с тия от тълпата не представляваха нищо. Той мълчаливо сви рамене и закрачи напред.
Случи се нещо необикновено: изведнъж няколко лица от тълпата приближиха генерала и поискаха да снемат оковите му. Други пък се втурнаха да им помагат.
Офицерът, който придружаваше заточениците, щом се увери, че друго средство няма, извика:
— Назад или ще дам заповед да се стреля! Никой не искаше да чуе заповедта. Войниците, по заповед на офицера, отделиха генерала от тълпата. А той им каза:
— Благодаря ви, но напразно се мъчите!
— Не е напразно, генерале — провикна се някой от тълпата, — ние не ще позволим любимият на народа генерал да загине.
Човекът изтича към генерала, но офицерът в тоя момент изкомандува:
— Стреляй!
Когато тълпата видя, че един от нея падна, всички струпани около него в един глас викнаха: