Тетрарх [bg]

— Никога не забравям напътствия.

Весил се усмихна. Погледът му я преценяваше. Той протегна ръка и каза усмихнато:

— Предвид всичко, което съм чувал за теб, изглежда е безсмислено да се притеснявам. Късмет!

— На теб също. Нека откриеш желаното.

Едноръкият затвори тъмните си очи.

— Илюзия, предполагам, след толкова дълго робуване. Но свободата зове. — Той се отдалечи.

Тиан се отправи по указания й маршрут. Изпълваше я нарастващо лошо предчувствие. Въздухът ставаше по-топъл и по-задушен. Споходи я мисълта за Гилаелит. Той никога не бе пропускал да се грижи добре за себе си, несъмнено лиринксите също щяха да го обгрижват. Поне не беше получил амплимета. Макар и опасен, кристалът щеше да й помогне да избяга.

Тя спря тетрапода, внезапно несигурна, че се е отправила във вярната посока. Странното пречупване, обгръщало всичко в продължение на дни, тук се усещаше още по-силно. Въздухът бе пълен с мехурчета асфалт, което бе невъзможно, и всичко около нея изглеждаше разтърсвано.

Странността изчезна внезапно. Сега я обграждаше съвсем обикновен тунел с меки стени. Тиан размърда пръстите на краката си, способна да оцени нещо, преди аварията приемано за незабележима даденост. Безпокойството й се усили: мускулите на стомаха й се бяха свили, по ръцете й пълзеше неприятно усещане, а устата й бе пресъхнала.

Внезапният грохот запрати тетрапода към стената на тунела. Ако тя не се бе оказала толкова мека, черепът на Тиан в този момент щеше да е строшен. Пясъчна вихрушка се стрелна по коридора. Скалата простена. Голям къс, тъмнеещ от тъмни втвърдени образувания, се отрони и отчасти запречи пътя.