Слуга на Империята

Тасайо свърши с прегледа на оръжейната. Не можеше обаче да излезе, без да мине покрай Първия съветник. А Инкомо стоеше като непоклатима скала — винаги беше такъв, когато настояваше на нещо.

— Добре — заключи лордът на Минванаби. — Няма да се срещна с тая кучка на проклетата земя на Акома. — Към пратеника отсече: — Ето го отговора ми. Кажи й, че ще обмисля среща, но на открито, в моите земи. Да видим дали ще има куража или глупостта да приеме.

Пратеникът се поклони с облекчение и драсна навън, а Инкомо каза предпазливо — поне на това го бяха научили годините служба:

— Милорд, ако мислиш за хитрост, все пак бих посъветвал да внимаваш. Мара не е глупаво момиче, а враг, от който трябва да се опасяваме. Обединила е клана Хадама, работа не за дете, и дори да ти я донесат гола и вързана, все пак бих посъветвал да си нащрек.

Тасайо се взря в мазните очи на съветника си.

— Нащрек съм! — отвърна му. — Изключително съм нащрек да не позволя този проблем да ме обсеби като моя братовчед Десио. Възнамерявам да убия Мара. Но не ми трябват грандиозни обещания пред Червения бог, за да го направя, нито ще доставя на предците й удоволствието да губя дори една нощ сън за този проблем. Сега се отдръпни. Искам оръжейната ми да се заключи и да ми донесат вечеря на градинската тераса над езерото.

Лордът на Минванаби се задържа на терасата дълго след залез-слънце. Седеше на висок подиум, с чаша вино в ръка.

Езерният бряг приличаше досущ на военен лагер, воини в пълна броня упражняваха атака по склона над водата. В нозете на Тасайо седеше момче, взето наскоро за чирак на домашните писари, стиснало наострена креда. Докато лордът коментираше представянето на войниците си с тихи фрази, почти шепнешком, момчето записваше думите му, отчаяно намръщено и съсредоточено — ако сгрешеше, лордът на Минванаби можеше да заповяда да го набият.

Дотича бегач и се просна покорно пред господаря.

— Какво има! — сопна се Тасайо толкова внезапно, че писарчето изтърва плочката и кредата.

— Милорд, Господарят на тонг Хамой е пристигнал в отговор на призива ти.

— Доведи го. — След това погледна плочките на чирака и сравни непохватното му писмо с изящния почерк на учителя му. — Бягай оттук и се радвай, че не съм заповядал да те набият. — Махна на другия писар да остане и пак се обърна към войниците на склона.

Господарят на тонга, обаджан на древния език, беше огромен, но без нито грам тлъстина. Освен дългия перчем на темето, вързан високо и спускащ се на водопад по гърба му, главата му беше избръсната и татуирана на червени и бели шарки. Носът му беше плосък, кожата му тъмна, а ушите му — пробити на много места. Накитите му бяха костени ити и гривни, които леко потракваха, докато вървеше, а на колана му имаше халки, на които висяха всевъзможни инструменти за смърт: няколко ками, корда за душене с тежести, метателни звезди, предпазители за юмруци, шишенца с отрова и дълъг метален меч. Макар да се водеше разбойник според цуранските стандарти, той изискваше дължимото уважение за Управляващ лорд от всеки, който се срещнеше с особата му. Придружаваха го двама убийци, облечени в черно. Господарят на тонга стигна до Тасайо, леко сведе глава и попита: