Торбарите [bg]

— Можете да оставите кафето тук, Джон — каза Джонас. — Сами ще се обслужим.

— Да, мистър Корд. — Портиерът погледна Джени, после Джонас. — Бих ли — започна колебливо той, — бих ли затруднил мис Дентън, ако я помоля за един автограф.

— Питайте нея — засмя се Джонас.

Портиерът погледна въпросително към Джени. Тя се усмихна и кимна. Той измъкна молив и лист от джоба и тя се подписа на листа.

— Благодаря ви, мис Дентън.

Джени се засмя, когато вратата се затвори след него.

— Раздаването на автографи винаги ме кара да се чувствам, сякаш съм кралица. — Тя огледа кабинета. — Приятен е.

— Не е моят — обясни Джонас и напълни двете чаши с кафе. — На Форестър е. Използвам го в негово отсъствие.

— О — каза тя с любопитство. — Къде е твоят?

— Нямам кабинет, освен този на баща ми в стария завод в Невада. Никъде не се задържам достатъчно дълго, за да имам нужда от кабинет. — Придърпа стол към нея и седна. Почна да си пие кафето и я загледа мълчаливо.

Тя усети как лицето й пламва от смущение.

— Добре ли изглеждам? Да не би гримът ми да се е размазал?

Той поклати глава и й се усмихна.

— Не. Изглеждаш чудесно.

Тя отпи от кафето и странно, неловко мълчание се възцари между тях.

— Кажи какво прави — заговори тя.

— Главно мислех. За нас — отвърна той, гледайки я внимателно. — За теб. За мен. Сега, последния път, когато бях далеч от теб, за пръв път през живота си изпитах самота. Нищо не беше в ред. Не исках да виждам други момичета. Само теб.

Сърцето й сякаш набъбна и я задави. Стори й се, че направи ли и най-малкото движение, ще припадне. Джонас мушна ръка в джоба и извади малка кутийка, която й подаде. Тя я загледа вторачено. Гравираните златни букви се набиха в очите й: Van Cluf & Arpels.

Пръстите й се разтрепериха, когато я отвори. Прекрасно оформеният като сърце диамант изведнъж я заслепи с блясъка си.

— Искам да се омъжиш за мен — промълви тихо той.

Усети как горещи сълзи на благодарност напират в очите й, когато го погледна. Устната й потръпна, но не можа да проговори.

На другия ден това бяха заглавията и главната тема във вестниците. Телефонът в нейната гардеробна не престана да звъни цяла сутрин, докато най-сетне помоли телефонистката на компанията да не я свързва повече. Докато разговаряха, Джени долови ново уважение в гласа й.

Джени се канеше да прекъсне, когато телефонистката да заговори:

— Мис Дентън?

— Да.

— Всички колежки ви пожелаваме щастие.