Торбарите [bg]

Джени присегна за цигара. Сигурно всички сега изнемогваха от работа, щом сестрата го споменаваше в писмото. Сестра Кристофър никога не изтъкваше усилията, които полагаше. Чувство на безполезност пропълзя в Джени при мисълта колко по-лек бе животът, който тя водеше. Загледа силните си, тънки ръце. Толкова малко й служеха сега. Знанията, които се криеха в тях, напираха през пръстите й. Трябваше да има начин да подпомогне с нещо сестрите.

Имаше. Присегна към телефона веднага, щом мисълта й дойде в главата и бързо набра номера.

— Роза? Джени е.

— Как си, Джени? Дейвид ми разказа как си накарала армията да капитулира в представлението на Хоуп.

Джени се засмя.

— Клетите момчета дълго време не са виждали жена.

— Не ми пробутвай това. Вестниците писаха, че си била великолепна.

— Да не искаш да кажеш, че Дейвид те е накарал да ги четеш?

— Разбира се — отвърна Роза. — Нали това прави всяка съпруга в бранша? Само така може да проследи какво прави мъжът й.

— Как е малкият Бърни?

— Защо не дойдеш някой път на вечеря, хем ще го видиш сама? Отдавна не сме се събирали.

— Ще дойда. Скоро.

— Искаш ли да говориш с Дейвид?

— Ако е там — помоли учтиво Джени.

— Довиждане, мила — сбогува се Роза. — Да дойдеш скоро! Ето ти Дейвид.

— Как е гордостта и щастието на компанията „Норман“?

— Чудо. Прощавай, че те безпокоя вкъщи. Дейвид, имам един специален проблем, по който искам да се посъветвам с теб.