Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

На умиране беше Корней Иванич и дългът и чувството държаха любимата внучка близо до леглото на дядо й (а и цялата надежда във връзка с архива му, с посмъртното отпечатване се крепеше само на нея), а ненадейно възникна далечна опасност: в Ростов на Дон у чужди хора увиснала цяла препечатка, комплект от „Архипелага“ — и Люша се втурнала към Ростов да я спасява. (На връщане пъхнала сака с „Архипелага“ в сандъка под най-долната лавица на купето, за по-сигурно, а горните лавици се паднали на две бабички и те много я молили да ги пусне на долната, — но как да остави през нощта такава бомба без контрол? — излъгала бабичките, че е току-що оперирана.)

Пък и човек запомня предимно усилията, които са дали външен резултат. А колко много бяха безплодните, пробните! В подобна погрешна посока ни изпрати Стива Ростропович. Той влизаше в допир с моята съдба, но дълго подценяваше колко взривоопасно е всичко тук. През 1968-а, на връщане от Европа, мислил — какво ли да ми подари за мояти 50-годишнина? и купил, и безгрижно докарал (и без спънки пренесъл през границата, още не го проверяваха!) чекрък — тогава изобщо не му знаехме името, — който правеше от машинописен отпечатък на специална хартия много копия. Така Стива смяташе, че ми разкрива прекрасна възможност да се самопечатам в СССР! И ние с Люша наистина се вкопчихме в тази играчка, експериментирахме с нея, представяхме си как ще правим по 100–200 бройки от „Архипелага“. (Тогава смятахме, че ще самоиздаваме всичко това в страната.) Запасихме се с хартия, поръчахме на Стива да донесе още от Европа, той носеше. Но разбрахме, че тази работа няма да ни е по силите. И след това се чудехме как да се отървем от тоя чекрък, на кого ли да го дадем за позиви.