Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Отрядът включваше шестнадесет конници. Дръпнаха юздите и Арлидас кимна на Серен.
— Аквитор. Познах ви отдалече. Откъде идвате?
— От Трейт.
— Дълъг път. Предполагам, че сте го напуснали, преди да падне.
Тя не каза нищо.
Финадът огледа бойците от Пурпурната гвардия и това, което видя, явно не му хареса.
— Идвате съвсем навреме. Събираме набор.
— Те вече са мобилизирани — каза Серен. — Като мой ескорт. Пътувам за Ледерас, за среща с краля.
Арлидас се намръщи.
— Безсмислено е, Аквитор. Той се е свил на трона си и трепери. А Цеда си е изгубил ума. Затова реших да обявя нашата независимост. И смятаме да се защитим срещу проклетите сивокожи.
Смехът й изригна внезапно и тя моментално съжали.
— Независимост ли, Финад? Село Брус? И вие начело? Като какъв, император може би?
— Вие сте влезли в територията ни, Аквитор. А това означава, че вие и вашият ескорт сте ми подчинени. Радвам се, че виждам всички ви снаряжени, защото резервните ми оръжия са в недостиг.
— Вие не можете да ни мобилизирате, Финад — намеси се Лоста. — И ви съветвам да не го превръщате в проблем, иначе скоро ще се окажете с много по-малобройна войска.
Арлидас се озъби.
— Вие шестимата и Аквиторът…
— Финад. — Един от конниците в отряда подкара напред и дръпна юздите до Арлидас. Шкембест, космат, с малки очички и оцапано с кал лице. — Този там е маг. — И посочи Корло.
— Както и ти, проклет нерекски мелез такъв — сопна се Финалът.
— Кажи му — обърна се Корло към другия маг. — Името ти е Ърджър, нали? Кажи на своя Финад, Ърджър.
Полунерекът облиза устни.
— Ще ни убие всички, сър. До един. Без да се изпоти дори. И ще почне с вас, Финад. Ще ви изтръгне мозъка и ще го хвърли в тиган с врящо масло.
— Върни се при могилата, Ърджър — каза Корло. — Демонът ви се опитва да се измъкне, може и да успее. Ще изтървеш шанса да го вържеш.
Магът бързо се извъртя в седлото.
— Блудния да ме вземе, прав е! Финад, трябва да ида! Веднага! — Обърна коня и го смуши припряно.
Арлидас изгледа с яд Серен, Лоста и Корло, изръмжа и махна на войниците си.
— Назад към могилата. Обръщай, проклети да сте!
Препуснаха обратно в галоп.
Серен изгледа накриво Корло.
— Много на страшен се направи, нали?
Магът само се усмихна.
— Да тръгваме, преди да са се съвзели — подкани ги Вреченият.
— Ще ми се да разбера как го направи, Корло.
Усмивката му се разшири.
— Ще ти се, нали?
— Винаги има нещо злокобно в прах, вдигаща се от далечен път, не мислиш ли?
Трул Сенгар примижа на изток и най-сетне успя да зърне едва видимото сивкаво петно във въздуха.
— Нищо тревожно, Люляк. Подозирам, че е колона от войската на баща ми. Част от нея наскоро завзе Манс.
— Там имаше бой — каза демонът с въздишка. — Двама мои ближни паднаха.
— Съжалявам — отвърна Трул.
Бяха спрели на лагер в покрайнините на Тетел, в подготовка за ускорен марш до Първи разлив, където войската им щеше да се съедини с императорската, преди да ударят на югоизток към Ледерас. Армията на Томад щеше да продължи по Пътя на картографите и да подходи към столицата от север. При всяко приближаване ледерийските сили отстъпваха пред тях. Все пак предстоеше още едно сражение, навярно пред стените на Ледерас.
Трул погледна отряда си. Десетина от воините се бяха струпали около Канарт, който бе увлечен в някаква разгорещена тирада, съпроводена с много жестове. Капитанът му, Алрада Ан, стоеше наблизо, уж незаинтересован, но надаваше ухо.
Откакто Трул се беше сдобил със своя демон охранител, другите воини се държаха на разстояние, командирите на отделения с неохота заставаха мирно дори когато Трул се обърнеше към тях със заповеди. Явно имаше нещо нередно в това, че един демон беше отличен от останалите, с което явно се изтъкваше, че съществото е разумно, че е личност. И това беше съвсем разбираемо, предвид обичайното отношение към Кенил’ра от страна на техните господари Тайст Едур. Но Трул много добре знаеше, че тук има и нещо повече.
По време на похода им от Високи форт беше разбрал, че повечето воини и жени го отбягват. Все още не беше произнесена официална присъда, но мълчаливото осъждане вече бе налице, а тъкмо тези неизречени форми на наказание съхраняваха целостта сред племената на Едур — отхвърлянето на всяко отклонение от обичайното поведение трябваше да е видимо, в наказанието трябваше да участват всички и урокът — да е ясен за всеки, който би могъл да се поддаде на подобни опасни импулси. Трул много добре разбираше всичко това и не се бунтуваше срещу него.
Без демона щеше да е много по-болезнено, щеше да се чувства много по-самотен, отколкото беше сега. Но дори с Люляк си оставаше една истина, която го терзаеше. Демонът не беше свободен, а ако беше, нямаше да е до него, на негова страна. Самата предпоставка за приятелство беше порочна и Трул не можеше да се самозалъже, като повярва в противното.