Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Феар нито веднъж не му беше проговорил от Високи форт досега. Заповедите се предаваха чрез Б’нага, който беше равнодушен или просто не можеше да долови напреженията около Трул.
Наблизо седяха двамата им поверени, кралицата и синът й, за които отрядът на Трул осигуряваше ескорт от Високи форт. Возеха ги във волска кола, за малките рани на принца се грижеше ледерийски роб, а на кралицата бяха осигурили робиня, за да им готви и да им прислужва. Отстъпка, позволила на жената на краля да си възвърне високомерието. При все това, откакто бяха пленени, двамата почти не бяха проговорили.
Алрада се приближи и спря пред него. Трул заговори пръв.
— Капитане. Защо е толкова възбуден Канарт?
Тъмнокожият воин се намръщи.
— Заради теб, Трул Сенгар.
— Аха. И дойде, за да ме предупредиш за бунт?
Предположението явно го засегна.
— Не съм ти съюзник в това. Канарт се кани да се обърне към Феар и да поиска нов командир.
— Какво пък, това ще е облекчение — каза Трул. — А ти какво искаш тогава?
— Искам да се извиниш, преди Канарт да е отправил молбата си.
Трул извърна очи. На юг, от другата страна на Тетил, се простираха ферми. Пусти, без стока, без хора, работещи по нивите. Дъждовете бяха добри и всичко бе потънало в тучна зеленина.
— Беше робиня от Блуроуз, нали? Майка ти. Заради това все се държиш настрана от нас.
— Не се срамувам от нищо, Трул Сенгар. Ако се опитваш да ме уязвиш…
Той срещна погледа му.
— Не. Тъкмо обратното. Зная, че не ме харесваш. Всъщност никога не си ме харесвал — много преди да ударя… жена. Странното е, че аз винаги съм ти се възхищавал. На силата ти, на решимостта да се издигнеш над потеклото си…
— Да се издигна? — Алрада се усмихна хладно. — Не страдам от подобни подтици, Трул Сенгар. Преди да умре, майка ми сподели много тайни. Народът на Блуроуз оцелял от война, от която не е трябвало да има оцелели. Вярвало се е, че Едур са ги избили до крак. Необходимо е било да се вярва в това.
— Обърка ме, Алрада Ан. За коя война говориш?
— Говоря за Предателството. Когато Едур и Андий са воювали като съюзници срещу К’Чаин Че’Малле. Предадени са били Андий, а не Едур. Скабандари Кървавото око е промушил Силхас Руин. В гърба. Всичко, което си учил като дете и в което вярваш до ден-днешен, е лъжа, Трул Сенгар. — Усмивката му стана още по-хладна. — А сега ще ме обвиниш, че аз съм лъжецът.
— Блуроуз са Тайст Андий?
— Кръвта е разредена, но си остава.
Трул помълча, после кимна. На себе си.
— Не виждам основание да те наричам лъжец, Алрада Ан. Всъщност твоята версия изглежда по-логична. В края на краищата ако ние бяхме предадените, трябваше да сме това, което са андиите днес — останки от един сломен народ…
— Не толкова сломен, колкото си мислите — каза Алрада.
— Смяташ, че Блуроуз няма да капитулира? Не е ли вече протекторат на ледериите? Покорен народ?
— Те чакаха това, Трул Сенгар. В края на краищата истината не може да остане скрита — окупират ли едурите Блуроуз, ще се разбере, че в жилите на управляващата класа тече кръв на Андий.
— Вероятно.
Двамата замълчаха. После Алрада Ан промълви:
— Не тая омраза към самия теб, Трул Сенгар. Омразата ми е към всички Тайст Едур.
— Разбирам.
— Нима? Виж духовете-сенки. Призраците, които сте обвързали към Едур, които са принудени да се сражават в тази война. За да намерят забвение под мечовете от ледерийска стомана, фаталното желязо, срещу което нямат никаква защита. Те са Тайст, сенките на падналите от онова предателство преди толкова време.
Демонът заговори:
— Вярно е, Трул Сенгар. Духовете са принудени, също като Кенил’ра. Те не са ваши предци.
— Нищо не мога да направя — отрони Трул.
Остави ги, без дума повече да каже, и тръгна през лагера. Всички го отбягваха, пътят му се разтваряше без никаква пречка като от чародейна ръка. Трул не беше неподатлив на съжалението. Съжаляваше, че не може да върне онзи миг, в който беше изгубил самообладание, когато се беше отприщил гневът му. Предполагаше, че жената бе права. Първо и преди всичко трябваше да се изцерят ранените Едур. Нямаше време за демони. Не трябваше да я удря.
Основанията му обаче не интересуваха никого. Постъпката му беше непростима, и толкова.
Продължи към командната шатра.
И разбра, че ездачите, които бяха видели преди малко на пътя, са дошли. Сред тях — и Урут, майка му.