Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Григорий се радваше на подобен изход. Можеше да каже, че е опитал да изпълни заповедите и наистина беше строил хората си пред моста, но демонстрантите се оказаха твърде многобройни и беше невъзможно да им попречи да минат по леда.
Пински не виждаше нещата по този начин.
Обърна рупора към полицията и нареди:
— Прицели се!
— Не! — извика Григорий, ала беше твърде късно. Полицаите заеха позиция за стрелба, на едно коляно, и вдигнаха пушките. Демонстрантите в челото на тълпата опитаха да се върнат назад но не можеха. Някои хукнаха към реката, без да се боят от фараоните.
— Огън! — викна Пински.
Изстрелите изпукаха като фойерверки, последвани от уплашените викове и болезнените писъци, когато гражданите почнаха да падат, мъртви или ранени.
Това върна Григорий дванадесет години назад. Видя площада пред Зимния дворец, стотиците мъже и жени, коленичили в молитва, войниците с пушките и майка му, която лежи и кръвта й тече по снега. В спомените си чу как единадесетгодишният Лев вика: „Тя е мъртва! Мама е мъртва, майка ми е мъртва!“
— Не — произнесе гласно Григорий. — Няма да допусна да го направят отново.
Свали предпазителя на пушката Мосин-Наган, освободи затвора и опря пушката в рамото си.
Хората крещяха и бягаха във всички посоки, като тъпчеха падналите. Фараоните вече не се владееха и биеха наред. Полицаите стреляха навсякъде в тълпата.
Григорий внимателно насочи оръжието си към Пински, като се целеше в средата на тялото му. Не беше добър стрелец, а и полицаят беше на шестдесетина метра, но имаше възможност да го уцели. Натисна спусъка.
Пински продължаваше да крещи през рупора.
Григорий беше пропуснал. Прицели се по-ниско — пушката риташе малко при стрелба — и отново натисна спусъка.
Пак пропусна.
Боят продължи. Полицаите диво стреляха по бягащите мъже и жени.
Пушката на Григорий имаше пет патрона. Обикновено той успяваше да уцели с един от петте. Стреля за трети път.
Пински нададе болезнен вик, усилен от рупора. Дясното му коляно като че се огъна. Изтърва мегафона и падна на земята.
Войниците на Григорий постъпиха като старшината си. Нападнаха полицаите — някои стреляха, а други ползваха пушките като тояги. Трети дърпаха фараоните от конете. Демонстрантите се окуражиха и също нападнаха полицията. Част от хората, които вървяха по замръзналата река, се върнаха.
Гневът на тълпата беше ужасен. Откакто хората се помнеха, столичните полицаи бяха надменни, жестоки, недисциплинирани и неконтролируеми и сега гражданите почнаха да отмъщават. Падналите на земята полицаи бяха ритани и тъпкани, онези, които още стояха на краката си, биваха поваляни. Застрелваха конете на фараоните. Съпротивата на полицията беше съвсем кратка и после онези, които можеха, побягнаха.
Григорий видя как Пински се мъчи да стане. Пак се прицели — нямаше търпение да довърши гадината, обаче един фараон се намеси, вдигна Пински, метна го през врата на коня си и препусна.
Григорий отстъпи и загледа как полицаите бягат.
През живота си не беше попадал в по-голяма беда.
Неговият взвод се беше разбунтувал. В пряко нарушение на заповедите, войниците бяха нападнали полицията, а не демонстрантите. А Григорий ги беше повел, стреляйки по поручик Пински, който беше оцелял, за да разкаже какво е станало. Нямаше как да се скрие това, Григорий не можеше да предложи никакво оправдание и нямаше как да избегне наказанието. Беше извършил измяна. Можеше да бъде изправен пред военен съд и осъден на смърт.
Въпреки това беше щастлив.
Варя си проправи път през множеството. По лицето й имаше кръв, но тя се усмихваше.
— И сега какво, господин старшина?
Григорий нямаше намерение да отстъпи заради предстоящото наказание. Царят избиваше народа си. Е, народът щеше да отвърне на огъня.
— Към казармите — рече Григорий. — Да въоръжим работническата класа! — той грабна червеното знаме на Варя. — След мен!
Тръгна обратно по Самсониевски проспект. Войниците вървяха след него, направлявани от Исак, а зад войниците идваха демонстрантите. Григорий не беше сигурен какво точно ще прави, но и не изпитваше нужда от план — докато крачеше начело на тълпата, имаше чувството, че може да направи всичко.
Часовият отвори портите на казармата пред войниците и успя да ги затвори за демонстрантите. С чувството, че е непобедим, Григорий поведе процесията през плаца към арсенала. Поручик Кирилов излезе от щаба, видя тълпата и хукна към нея.