Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Григорий не беше забелязал вратата да се отваря, но изведнъж поручик Кирилов се озова сред тях.
— Слизай от проклетата маса, Яков — викна той. Погледна Григорий. — И ти, Пешков, размирник такъв.
Обърна се и заговори на войниците, които седяха на пейките край сгъваемите маси.
— Връщайте се в казармата. Всички. Който е тук след една минута, ще бъде наказан с бичуване.
Никой не помръдна. Войниците мрачно гледаха поручика. Григорий се питаше така ли почват метежите.
Ала Яков беше твърде потънал в мъката си, та да осъзнае какъв драматичен момент е създал; той тромаво слезе от масата и напрежението спадна. Някои от войниците по-близо до Кирилов станаха. Изглеждаха сърдити, но уплашени. Григорий дръзко постоя още малко на масата, обаче усети, че другарите му не са достатъчно гневни да се обърнат срещу офицера, и най-после слезе. Хората започнаха да излизат. Кирилов остана на мястото си и ги гледаше свирепо.
Григорий се върна в казармата. Скоро удари звънецът за гасене на светлините. Като старшина Григорий имаше привилегията да спи в покрита с перде ниша в дъното на спалнята на взвода. Чуваше как мъжете тихо разговарят.
— Няма да стрелям по жени — рече някой.
— Нито пък аз — отвърна му друг.
— Ако не стреляте — намеси се трети — някоя офицерска гад ще ви застреля за неподчинение!
— Ще се целя встрани.
— Може да забележат.
— Само трябва да насочиш пушката малко над главите на хората. Никой няма да знае какво правиш.
— Така ще постъпя.
— И аз.
— И аз.
„Ще видим“, каза си Григорий, докато се унасяше в сън. В тъмното лесно се изричаха смели думи. А денем можеше да е по-различно.
III
В понеделник взводът на Григорий беше пратен наблизо, по Самсониевски проспект до Литейни мост и получи заповед да пречи на демонстрантите да прекосят реката и да влязат в центъра на града. Мостът беше построен преди четиристотин години и лежеше на яки каменни подпори, които стояха в замръзналата река като заседнали ледоразбивачи.
Задачата беше като в петък, обаче заповедите бяха други. Поручик Кирилов осведоми Григорий. Напоследък поручикът говореше все едно непрестанно е в лошо настроение, а може и наистина да беше: на офицерите навярно не им се нравеше да ги изправят срещу съотечествениците им, също като на войниците.
— Никакви демонстранти няма да преминават реката нито по моста, нито по леда, разбрано? Стреляйте по онези, които нарушават заповедта.
Григорий потисна презрението си.
— Тъй вярно, Ваше благородие! — отривисто рече той.
Кирилов повтори заповедите и изчезна. Григорий си каза, че поручикът е уплашен. Несъмнено се боеше да не го държат отговорен за онова, което предстоеше да се случи, независимо дали заповедите се спазеха или нарушаха.
Григорий нямаше намерение да се подчини. Щеше да позволи на водачите на марша да го въвлекат в спор, докато последователите им минат по леда, също като в петък.
Рано сутринта обаче към взвода се присъедини един полицейски отряд. Григорий с ужас забеляза, че начело на полицаите е старият му враг Михаил Пински. Пински явно не страдаше от недостига на хляб — облото му лице беше по-тлъсто от всякога, а полицейската униформа му беше тясна в кръста. Носеше високоговорител. Мишоликият му партньор Козлов не се мяркаше наоколо.
— Познавам те — рече Пински на Григорий. — Работеше в завода на Путилов.
— Докато не направи така, че да ме вземат в армията.
— Брат ти е убиец, обаче се измъкна в Америка.
— Така казваш ти.
— Днес никой няма да премине реката тук.
— Ще видим.
— Очаквам пълно съдействие от твоите хора, ясно?
— Не те ли е страх? — попита Григорий.