Средното царство

Фей Йен се засмя, погледна го, хвана го за ръката и го дръпна встрани.

— Ще се върнем — каза тя. — Като свършиш.

Но Ли Юан се поколеба.

— Не — възпротиви се той тихичко, сякаш за да не я обиди. — Искам да гледам. Интересно ми е…

Бен отново вдигна очи и му кимна да се доближи. Отново беше странно, неочаквано — кой освен Танг можеше да си позволи да вика по този начин принц? И все пак отново изглеждаше съвсем естествено.

— Застани ето тук — каза той. — За да не ми правиш сянка. Да. Точно там.

Той гледаше. Видя как фигурите се появяват върху белия лист като призраци от нищото. Той бавно се изпълваше. Дърво, ято птици, луна. А после, отляво — фигура, яхнала кон. Стрелец с лък. Щом лицето започна да се оформя, дъхът му секна. Това беше самият той. Мъничък огледален образ.

— Защо ме нарисува такъв? — попита той, след като Бен бе приключил. — Какво значи това?

Бен вдигна очи. Фей Йен бе вперила поглед в листа с леко отворени от учудване устни.

— Да — повтори тя като ехо. — Какво значи?

— Дървото — каза Бен — е легендарното дърво ФУ-САН, кухата черница — мястото, където живеят царете и се крие слънцето. На дървото са кацнали десет птици. Те представляват десетте слънца от легендата, с които се е бил господарят Шен И, великият стрелец. Спомняш ли си я? Човечеството било в опасност заради силната горещина на десетте слънца. Но господарят И застрелял деветте и оставил само онова, което грее и до днес.

Ли Юан се засмя — изненадан, че не е прозрял намека.

— Ами аз… Аз съм господарят И, така ли?

Той се втренчи в рисунката очарован, смаян от простата сила на композицията. Сякаш усещаше коня под себе си; коленете му сякаш потънаха в конските хълбоци, а той се наведе напред и пусна стрелата; щом тя се издигна, прониза птицата в гърдите — силует на фона на огромния бял кръг на луната. Да, нямаше съмнение. Това беше шедьовър. И той бе гледал как се ражда един шедьовър.

Погледна Бен и склони глава в знак на признание за неговото майсторство. Но възхищението му беше леко помрачено. При цялото й великолепие в картината имаше нещо тревожно, почти плашещо.

— Защо? — попита той; сега бе вперил открито поглед в Бен, намръщен — не обръщаше внимание на хората, насъбрали се междувременно около тях.

Бен се подписа в ъгъла и остави молива.

— Сънувах те такъв.

— Сънувал си…?! — Ли Юан се засмя нервно. И преди го беше казал. — Много сънуваш, Бен Шепърд.

— Не повече от всеки друг…

— Но това… Защо си го сънувал?

Бен се засмя.

— Откъде да знам? Когато човек сънува, не командва сънищата си, нали?

— Може и така да е… — но все пак той продължи да мисли. Защо? Знаеше как продължава легендата — жената на господаря И, Чан-Е, богинята на луната, откраднала билката на безсмъртието и забегнала на Луната. Заради греховете си там се превърнала в крастава жаба — тъмната сянка върху белотата на пълната луна. Ами господарят И? Герой ли беше той, или чудовище? Легендите бяха неясни, противоречиви, защото, макар и да изпълнил всички велики задачи, поръчани му от Пан Ку, Създателя на всичко все пак беше узурпатор, откраднал съпругите на мнозина мъже.