Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Камерата се обърна, следейки високата аристократична фигура на Бердичев, щом той напусна стаята — търсеше някаква прилика с човека, за когото беше чувала. За машината Навън беше като мозайка, съставена от отломки и парчета от мълви и слухове. В своята изолация тя не знаеше нищо за Града и за живота му освен онова, което подочуваше, и подреждаше тези непълни проблясъци във все по-разширяваща се картина. Когато стражите говореха, тя се вслушваше и сортираше казаното от тях и оформяше своя собствена версия на събитията. И когато нещо се случеше в онзи голям свят извън самата нея, тя гледаше разпространяващите се вълни и си съставяше свое собствено мнение.
Убийства и репресии — това май беше моделът на войната, която не беше точно война. Нямаше сблъсъци на армии. Никакви бомби не убиваха невинни хора. Градът беше твърде сложен, твърде тясно се преплиташе всичко в него, за да стават подобни неща. И все пак мрак и измама имаше в изобилие. И смърт. Всеки ден май идваше със свой собствен списък на мъртвите. Падналите могъщи. А в дълбоките, невидими нива на своето съзнание машината виждаше как всичко това подхожда на нейната задача тук, в програмата — виждаше как двете неща образуват единно цяло — мозайка от насилие и репресии.
Гледаше как Бердичев, застанал в другата стая, дава наставления на главата на програмата. Този човек беше по-различен от човека, когото очакваше тя. По-дълбок, по-сложен от глупавия и нахален простак, когото хората тук бяха описвали помежду си. По-опасен и по някакъв странен начин по-мил, отколкото го изкарваха.
Беше видяла как Бердичев бе погледнал момчето, сякаш разпознавайки в него друг човек от собствения си вид. Сякаш сред хората също съществуваха нива. И това беше най-високото — нивото на създателите и вършителите — Архитектите и Строителите не само на един-единствен ум, а на огромния кошер от умове, който представляваше Градът. Мисълта се появи отново и измъкна отнякъде една често повтаряна фраза — „царете на Града“. Колко отиваше старият свят на такива хора — те се движеха и действаха като същински царе. И в най-дребното им движение личеше сянката на властта. Власт и смърт.
Гледаше ги. Виждаше как лицата им казват онова, което думите не биха могли. Виждаше ясно всеки дребен издайнически детайл и знаеше какви са те всъщност; всички желания и съмнения бяха очевидни за всевиждащото й око. И царе, и селяни — тя виждаше нещата, които оформяха всеки един от тях. Вариации на една тема. Една и съща игра, играна на различни нива, при различни залози. Всичко това бе отдавна известно, но за машината беше ново. Изолирана, непитана от никого, тя наблюдаваше света навън със знаеща невинност. Виждаше тъмното сърце на нещата. И пазеше знанието.
Когато решиха, че вече е време, те му разказаха за неговото минало. Онова, което знаеха за него. Те му върнаха — в страшно орязан вид — историята на човека, който беше преди. Имена, картини, случки. Но не и опита му.
Ким научаваше уроците си добре. След като веднъж му кажеха нещо, вече не можеше да го забрави. Но това не значеше, че те му връщат неговото „АЗ“. Новото дете беше бледа имитация на старото. Не бе живяло, не бе страдало, не бе мечтало. Мракът в него бе скрит — бе затворен зад недостъпни стени. На неговото място имаше измислица — разказ, научен наизуст, за да потисне чувството за празнота, което го обземаше винаги, когато обърнеше поглед назад.
Петнадесет месеца след началото на програмата те доведоха Тай Чо в малкото петстайно жилище, което бе станало дом на Ким. Ким познаваше непознатия по физиономия; знаеше и историята му, и какво е направил за него. Поздрави го топло, както изискваше дългът, но очите му виждаха просто лицето на непознат. Нямаше никакви истински чувства към този човек.
Тай Чо извика и го прегърна, притисна го здраво към себе си. Бяха му съобщили как стоят нещата, но му беше трудно. Трудно да чувства как ръцете на момчето едва-едва докосват гърба му, когато го прегръща. Трудно му бе да вижда как любовта в тези очи е заместена от любопитство. Бяха го предупредили — бе се стегнал — и въпреки това разочарованието му, болката, която усети, бяха огромни.
В съседната стая екипът гледаше напрегнато; говореха помежду си — бяха доволни, че момчето проявява толкова слаби признаци на чувство или вълнение. Камерата се фокусира върху очите на момчето — показваше и най-малкия знак за движение на зениците му. Апарат, прикрепен към тила му, проследяваше по-незабележимите промени в дейността на мозъка. Всичко изглеждаше нормално. Стабилно. Нямаше признаци момчето да си спомня нещо друго за човека освен онова, което екипът му бе имплантирал.