Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
„Валонкарът ще стисне бялата ти шия в шепите си и ще ти отскубне живота“, чу кралицата, но гласът не беше на старата жена. Ръцете изникнаха от мъглата на съня и се увиха около шията й: дебели длани, и силни. Над тях изплува лицето му, хилеше се над нея с кривогледите разноцветни очи. „Не“, опита се да изкрещи кралицата, но пръстите на джуджето се впиха дълбоко в шията й, задавиха всякакъв вик. Риташе и пищеше, ала напразно. Скоро взе да издава същия звук като сина си, онова ужасно и тънко всмукване, белязало последния земен дъх на Джоф.
Събуди се задъхана в тъмното, одеялото бе увито около врата й. Церсей го дръпна толкова яростно, че то се разпра, вдигна се рязко и задиша дълбоко. „Сън — каза си. — Само един стар сън и усукана завивка“.
Таена и тази нощ бе останала с малката кралица, тъй че до нея спеше Доркас. Кралицата грубо я разтърси за рамото.
— Събуди се и намери Пицел. Предполагам, че ще е с лорд Джилс. Доведи ми го веднага.
Още полусънена, Доркас се измъкна от ложето, заситни из тъмната стая за дрехите си и босите й пети зашумоляха по килимите.
Век по-късно Великият майстер най-сетне се дотътри и застана пред нея със сведена глава, мигаше с натежали клепачи и се мъчеше да надвие прозявката. Изглеждаше все едно, че тежката майстерска верига на сбръчкания му врат ще го смъкне на пода. Пицел беше стар, откакто Церсей го помнеше, но навремето у него имаше и величие: пищно облечен, достолепен, изключително вежлив. Огромната бяла брада му беше придавала осанка на мъдрец. Тирион обаче бе обръснал брадата му, а порасналото отново изглеждаше жалко — няколко проскубани туфи тънки бели косми, които едва скриваха отпуснатата розова плът на гушата под брадичката. „Никакъв мъж не е, жалка развалина. Черните килии му отнеха всичката сила, която имаше. И бръсначът на Дяволчето“.
— На колко си години? — изведнъж попита Церсей.
— На осемдесет и четири, ако съизволи ваше величество.
— С някой по-млад щях да съизволя повече.
Езикът му пробяга по устните.
— Бях само на четиридесет и две, когато ме призова Конклавът. Кает бе на осемдесет, когато го избраха, а Елендор на близо деветдесет. Бремето на поста ги съкруши и двамата умряха година след като ги издигнаха. После дойде Мерион, едва на шейсет и шест, но той умря от простуда на път за Кралски чертог. След това крал Егон помоли Цитаделата да пратят някой по-млад. Той беше първият крал, комуто служих.
„А Томен ще е последният“.
— Трябва ми отвара. Нещо, което да ми помогне да спя.
— Чаша вино преди лягане често…
— Пия вино, безмозъчен идиот такъв. Искам нещо по-силно. Нещо, което да ми попречи да сънувам.
— Вие… Ваше величество не иска да сънува?
— Какво казах току-що? И ушите ли са ти отслабнали като кура? Можеш ли да ми направиш такава отвара, или трябва да заповядам на лорд Кибърн да поправи поредния ти провал?
— Не. Не е нужно да въвличате този… да въвличате Кибърн. Сън без сънища. Ще получите отварата.
— Добре. Можеш да си вървиш. — Но щом се обърна към вратата, тя го повика отново. — Още нещо. Какво учи Цитаделата за пророчествата? Може ли бъдното, да се предрече?
Старецът се поколеба. Едната сбръчкана ръка заопипва слепешката по гърдите му, сякаш за да подръпне липсващата брада.
— Може ли бъдното да се предрече? — повтори замислено. — Навярно. В старите книги съществуват определени заклинания… но ваше величество би могла да попита „Трябва ли бъдещето да се предрича?“ А на това съм длъжен да отговоря: Не. Някои врати е по-добре да си останат затворени.
— Гледай да затвориш моята на излизане. — Трябваше да се досети, че ще й даде отговор, безполезен като него самия.
На заранта закуси с Томен. Момчето изглеждаше доста примирено — явно камшиците, изядени от Пейт, си бяха свършили работата. Ядоха пържени яйца, пържени хлебчета, бекон и кървавочервени портокали, дошли наскоро с кораб от Дорн. Синът й беше с котенцата си. Докато ги гледаше как се боричкат в краката му, Церсей се почувства малко по-добре. „Косъм няма да падне от главата на Томен, докато съм жива“. Готова беше да избие половината лордове във Веетерос и цялото простолюдие, ако се наложеше, само да го опази.
— Иди с Джослин — каза на момчето, щом се нахраниха. После повика Кибърн.
— Лейди Фалайс още ли е жива?
— Жива е, да. Може би не съвсем… във форма.
— Разбирам. — Церсей помисли за миг. — Този Брон… не мога да твърдя, че ми допада особено мисълта, че имаме враг толкова близо. Силата му произтича изцяло от Лолис. Ако можехме да извадим по-голямата й сестра…