За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Кашмирският патриот застана зад белязаната редица. Толкова прозрачни и крехки бяха девойките, че можеше да ги събере и петте в шепите си. Две крачки към прозореца, после две крачки към катедрата, отново две крачки към счупения прозорец, усещаше върху челото си прицела на снайперистите, закриван единствено от калаеното синджирче върху сплескания дипломатически пакет.
– Най-обикновен убиец! – констатира Харви Гарфийлд.
– Няма нито убийство, нито подбуда за убийство, нито значение, нито подбуда за значение! – изскърца гласът на Абдул Нирупам Кхан и в тестото на тази зловеща философия се чувстваше маята и на тотемите на завоевателя Бабур, и на мамелюците от мюсюлманските орди на султан Ибрахим, и на шраманските доктрини. – С помощта на Аллах дори оня, който с остър ятаган отсече главата на друг, не върши убийство, тъй като при това острието на ятагана само минава между елементите.
– Какво изопачаване на идеите на Парменид! Какво замазване на Пакудха Качаяна! – възмути се ректор Рамакришна Ашвалайана. – Елементите са земя, вода, въздух и огън, но също елементи са щастието, нещастието и душата!
– Какви ги плещи този? – изстърга Кхан.
– Според санкхия материалната стихия на битието и духовното начало са единни, пракрити и пуруша са неунищожими, природата…
– Млък! – ревна пясъчният човек. След това се появиха ушите. От ушите излезе слухът, от слуха излязоха посоките на света.
– Ти си Дракула! – каза Нити Бхандари. Надзърташе предпазливо назад, както бе надзъртала под кревата си, преди да заспи.
– Най-обикновен убиец! – повтори Харви Гарфийлд.
– Ти майка имаш ли? – попита Нити Бхандари.
– Убийството е дело на Аллаха, значи е творчески акт. Не убивай, казва християнският Бог, убивай, казва Богът на австралийските вещугери нангари, Бог е и животът, но Бог е и смъртта, казва индийският Всевишен, а Мохамед ни уверява, че ще избием непочитащите Аллах. Убиецът не може да бъде най-обикновен, защото е творец. Убийството е изкуство!
Осмина бяха, когато влетяха в студентското градче, за да изпълнят пророчествата на Пророка, а сега са 6 – числото на обречените, 4 обрязват сенките на Залата със слончетата, а двама пазят подстъпите към коридора. Хич не му пукаше на Абдул Нирупам Кхан за присъдата над оцелелите кашмирски камикадзета, поизчистили от боклук парламента. Щом са ги заловили живи, значи и те са боклук; пукаше му само за атомната глава на Камал Кайлаш Рана и заради нея бе задвижил тази сложна операция, тръгнала от държавния университет и отиваща към Джамму и Кашмир или дявол знае къде. Пакистан искал референдум за самоопределение, Индия се позовавала на договорите от 1947 г., Китай също имал собствено мнение по въпроса; бабини деветини! Кхан често бе размишлявал над онази мъдра история за гърка и българите. Да извадиш очите на 15 000 души – какъв размах! А на всеки 100 да оставиш по един с едно око, за да води кервана – какво въображение! Задачите на Аллах нямат решения без въображение и размах, затова на Осама му трябваше атомната глава на Камал Кайлаш Рана.
Кой знае защо се сети за детството си. Сутрин майка му редеше по первазите ламаринени формички, пълни с бари, а Абдул нарамваше торбичка и хващаше пътя към знанията. На всички бе ясно, че е най-прилежният и най-умният в мюсюлманското училище в покрайнините на Мирпур. Учителят отваряше Корана, учениците се подреждаха един зад друг по четирима и започваха да каканижат: „Щом думите дойдат на устните ми, превръщат се в молитва!“, а като се прибереше привечер вкъщи, питките на барито вече бяха изсъхнали, няма по-вкусно нещо от тази майчина смес на нахут, смлени зеленчуци и подправки.
– Майка ли? – сепна се пясъчният човек. – Твоята майка лъска топчето на камшика! – направи двете си крачки Кхан. – Настъпи времето ти – извратена нежност струеше от показалеца му – ела, моето момиче!
Обхвана през лакът нежната като тамариндова фиданка талия на девойката, можеше да я пречупи на две, ако поискаше, но това бе отредено само за неверни съпруги; светнаха прожекторите и времето захапа опашката си.