Шогун

— Добре ще е да се изповядам, да взема причастие и да получа благословия. Да, да си призная, много бих искала да се изповядам и да получа благословия.

Торанага я изгледа вторачено. Очите й бяха искрени.

— Добре сте се справили, Марико-сан. Моля ви да продължите в същия дух.

— Да, господарю, благодаря. Още нещо. — Анджин-сан има голяма нужда от граматика и речник.

— Изпратил съм човек при Цуку-сан да ги вземе. — Тя се намръщи. — Мислите, че няма да ги даде ли?

— Ще се подчини, разбира се. Но може би не с бързината, която ви е угодна.

— Скоро ще разбера — заплашително изрече Торанага. — Остават му само тринадесет дни.

Марико се стресна, но нищо не разбра.

— Моля, господарю?

— Тринадесет. Ах, да. — небрежно додаде той, замаскирайки неволното си недоглеждане. — Като бяхме на португалския кораб, той ме помоли да му разреша да посети Йедо. Съгласих се при условие, че това стане в близките четиринадесет дни. Останаха тринадесет. Нали онзи бонза, пророкът — как му беше името? — Моисей, останал четиринадесет дни в планината Да събира заповедите на „бога“, издялани върху камък?

— Да, господарю.

— Вярвате ли, че това наистина се е случило?

— Да. Но не разбирам нито как е станало, нито защо.

— Обсъждането на тези „божи“ работи е загуба на време, както ми изглежда.

— Ако търсите факти, тогава е така.

— А докато чакахте речника, не се ли опитахте да съставите подобен?

— Да, Торанага-сама. Боя се обаче, че не е много сполучлив. За жалост разполагах с много малко време, толкова проблеми възникнаха. Тук, навсякъде — натъртено завърши тя.

Той кимна в знак на съгласие, съзнавайки, че тя би дала мило и драго, за да може да му зададе някои въпроси: за новия Съвет, за назначаването на Ито, за присъдата над Нага, дали войната е неизбежна.

— Имаме щастие, че съпругът ви отново е при нас. Ветрилото й замря.

— Не мислех, че ще успее да избяга. Изобщо не допусках. Всеки ден съм казвала по една молитва и съм кадила тамян за вечна му памет. — Сутринта Бунтаро й разправи как друг отряд войници на Торанага прикрил бягството му от брега и той се добрал безпрепятствено до края на града. Там го чакали петдесет негови хора с отпочинали коне, всички предрешени като бандити, бързо стигнали до планините по малко известни пътеки и потеглили направо към Йедо. На два пъти преследвачите му го настигали, но не били достатъчно многобройни, за да го хванат, и той успявал с бой да си пробие път. Веднъж попаднал в засада и загубил почти всичките си хора — останали му само четирима, но отново се измъкнал и се скрил навътре в горите. Пътувал само нощем, а през деня спял. Хранели се с горски плодове, пиели вода от реките, отмъквали от отдалечени къщи по малко ориз и отново в галоп, а преследвачите им били все по петите. Двадесет дни му трябвали, за да се добере до Йедо. Само двама от хората му останали живи. — Истинско чудо наистина. Мислех, че са ме обладали ками, като го съзрях редом с вас на брега.

— Умен е. Силен и умен.

— Мога ли да ви попитам какви новини имате за Хиромацу-сан, господарю? Също и за Кирицубо-сан и Садзуко-сан?