Ужас [bg]

Крозиър не беше сигурен дали биха успели да убият кит с малкото слаби оръжия, които им бяха останали, но предполагаше, че ще могат — няколко пушечни куршума в мозъка би трябвало да убият всяко същество с изключение на звяра, който ги следваше по петите (и който моряците отдавна не смятаха за звяр, а за безмилостния Бог от капитанската „Книга на Левиатан“), — и ако някак намерят сили да извлекат кита върху леда и да разтопят мазнината му, тя би им стигнала за много седмици и месеци работа на печката на господин Дигъл, а те биха яли лой и прясно месо до пръсване.

Най-силно от всичко Крозиър искаше да убие самото създание. За разлика от хората си той вярваше, че е смъртно — просто едно животно, нищо повече. Може би по-умно дори от страховито интелигентната бяла мечка, но все пак животно.

Крозиър знаеше, че ако успееше да убие съществото, самият факт, че е мъртво — радостта от отмъщението за толкова много убити, независимо от това, че останалите участници в експедицията така или иначе щяха да умрат от глад и скорбут, — щеше временно да повдигне духа на оцелелите повече, отколкото ако намереха двайсет галона ром.

Звярът не ги беше безпокоил — нито беше убил някой от тях, — откакто лейтенант Литъл и хората му бяха загинали в езерото сред ледовете. Всеки отряд, изпращан от капитана на лов, получаваше заповед веднага да се връща, ако открие следите на тварта в снега; Крозиър възнамеряваше да вземе всеки мъж, който можеше да върви, и всяко оръжие, което можеше да стреля, за да проследи звяра. Ако се наложеше, той щеше да накара хората си да удрят тигани и тенджери и да крещят с всички сили, за да изкарат съществото на открито, точно както индийските викачи изкарват тигъра, криещ се във високите треви.

Ала Крозиър разбираше, че ползата от това няма да е по-голяма от засадата на покойния сър Джон. За да накарат съществото да се приближи повече до тях, те имаха нужда от примамка. Крозиър не се и съмняваше, че то продължава да върви след тях, да се приближава през тъмните часове на денонощието, да се крие някъде, вероятно под леда, през деня и щеше да се приближи дори повече, ако успееха да го подмамят някак си. Но те нямаха прясно месо, а дори и да имаха даже само един фунт, мъжете щяха да го изядат, а не да го използват за примамка на звяра.