Ужас [bg]

— И щипка тютюн — добави господин Озмър.

Аз кимнах.

— Да, и щипка тютюн. Те наистина обичат тютюна. Прекрасно беше, че намерихме скрити запаси сред багажа. Но не, капитане, хората няма да могат да издържат ново намаляване на дажбите.

— Ще им се наложи — каза капитан Крозиър. — Осоленото свинско свършва след шест дни. Ромът — след десет.

Господин Девьо се изкашля.

— Всичко зависи от това дали ще успеем да намерим и застреляме още тюлени в ледовете.

Доколкото ми беше известно — на мен и на всички хора в палатката и експедицията, — бяхме застреляли и изяли точно два тюлена след напускането на залива Утеха преди два месеца.

— Според мен — каза капитан Крозиър — най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, е да тръгнем отново на север, към Земята на крал Уилям. Може би ще успеем да я достигнем за три или четири дни. Там вероятно ще можем да ядем мъх и скални лишеи. Казвали са ми, че от някои техни разновидности може да се сготви почти вкусна супа. Разбира се, ако успеем да намерим тези разновидности.

Сър Джон Франклин, помислих си уморено аз. Човекът, изял ботушите си. По-големият ми брат ми беше разказал тази история няколко месеца преди отплаването ни. Сър Джон щеше да знае от печалния си опит, какви точно мъхове и скални лишеи да избираме.

— Хората ще се радват да се върнат на сушата, капитане — беше единственото, което можах да кажа. — И ще са щастливи да чуят, че ще теглят по-малко лодки.

— Благодаря ви, докторе — каза капитан Крозиър. — Това е всичко.

Помръднах глава в жалък опит за отдаване на чест, излязох, направих обиколка из палатките, за да видя най-тежко болните от скорбут — разбира се, бяхме се избавили от палатката на лазарета и сега всяка вечер двамата с Бриджънс обхождахме палатките, за да съветваме болните и да им даваме лекарства, — а после с усилие се добрах до собствената си палатка (която делях с Бриджънс, намиращия се в безсъзнателно състояние Дейви Лийс, умиращия инженер Томпсън и тежко болния дърводелец господин Хъни) и моментално потънах в сън.