Ужас [bg]

Беше станало по-топло, в някои дни температурата се вдигаше почти до точката на замръзване — тези няколко седмици в края на юли почти сигурно щяха да са единственият намек за лято през тази втора поред мразовита арктическа година — но хората зъзнеха и страдаха повече от всякога. В някои дни дори валеше дъжд. Когато беше твърде студено, за да вали, ледените кристалчета в мъгливия въздух се просмукваха във вълнените им дрехи, тъй като беше твърде топло, за да носят водонепроницаемите зимни облекла над куртките и шинелите си. Потта от тегленето на шейните се просмукваше в мръсното им бельо, ризи и чорапи, и в парцаливите им заледени панталони; въпреки почти изчерпаните им припаси петте останали лодки бяха по-тежки от десетте, които бяха теглили преди, като освен хранещия се, дишащ, но все още намиращ се в коматозно състояние Дейви Лийс с всеки изминал ден им се налагаше да возят все повече и повече тежко болни. Доктор Гудсър докладваше ежедневно на Крозиър за поредните пациенти, чиито крака — винаги подгизнали и с мокри чорапи въпреки резервните ботуши, които капитанът се беше сетил да вземе — са започнали да гният и да почерняват по пръстите и петите. Все повече крака бяха започнали да гангренясват и да се налага ампутация.

Холандските палатки бяха мокри и никога не изсъхваха. Спалните чували, които мъжете отваряха с трещене късно вечер и в които се свиваха в тъмнината, бяха мокри и замръзнали отвътре и отвън и също никога не изсъхваха. Когато хората се събудеха сутринта след няколкото откраднати минути сън на пресекулки — телата не можеха да се стоплят, колкото и да трепереха, — вътрешните стени на кръглите и пирамидалните палатки бяха покрити с трийсетфунтов скреж, който падаше на парчета или се стичаше на капки по главите, раменете и лицата на мъжете, опитващи се да изпият няколкото глътки от хладкия чай, разнасян всяка сутрин по палатките от капитан Крозиър, господин Девьо и господин Кауч — странно превръщане на командирите в стюарди, започнато по инициатива на Крозиър през първата им седмица на леда, което хората вече приемаха за даденост.

Господин Уол, готвачът на „Еребус“, беше болен от нещо като туберкулоза и през повечето време лежеше свит на дъното на единия катер, но господин Дигъл си оставаше все същия енергичен, циничен, експедитивен, крещящ с цяло гърло и някак си вдъхващ увереност човек, какъвто беше през всичките три години на поста си край фрейзъровата печка на борда на „Ужас“. Сега, когато запасите от етер бяха изчерпани и спиртниците и тежките печки с въглища от велботите бяха изоставени, работата на господин Дигъл беше два пъти на ден да дели на порции нищожните останки от осоленото свинско и другите продукти, винаги под строгото наблюдение на господин Озмър и още някой офицер. Ала господин Дигъл, който никога не губеше оптимизма си, беше измайсторил готварски казан и примитивна печка, която смяташе да разпали с тюленова лой веднага щом застреляха още тюлени.

Крозиър изпращаше всеки ден ловни отряди в търсене на тюлени за господин Дигъл, но те се срещаха изключително рядко и винаги успяваха да се плъзнат във водата през малките си дупки, преди ловците да успеят да ги застрелят. Няколко пъти, по думите на мъжете от ловните отряди, хитрите пръстенчати тюлени бяха улучвани от сачми или дори от мускетни или пушечни куршуми, но бяха успели преди смъртта си да се плъзнат обратно в черната вода и да отплават надалеч, оставяйки само кървави следи върху леда. Понякога ловците коленичеха и облизваха кръвта.