Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Исана замръзна на място. Мъжът, който се изправи, беше огромен, дори по-висок от брат й Бърнард, въпреки че фигурата му беше по-стройна и гъвкава, като на юноша. Тъмната му коса беше късо подстригана и той носеше очукана броня и меч на легиона от едната страна. Чертите му бяха остри, решителни, привлекателни, въпреки тънката бяла линия през бузата му — напомняне за рана, твърде сериозна, за да зарасне, без да остави белег.
Очите на Тави обаче не се бяха променили. Бяха зелени и ярки, светещи от вътрешен интелект.
„Колко прилича на баща си“ — помисли си Исана.
— Лельо Исана — каза Тави и обви ръце около нея.
Тя смяташе да го предупреди да бъде по-внимателен, но той беше нежен и се увери, че нито един стоманен ръб от бронята не я притиска. Тя се притисна в него, стискайки го в обятията си с всички сили. Той беше истински, при това невредим.
Години наред не го беше виждала лице в лице, но нямаше никакво съмнение, че той е неин син, не криеше прилива на топлина, любов и радост, които се излъчваха от него, докато тя го прегръщаше.
Те замряха така за известно време, преди Исана да разтвори обятия. Тя вдигна ръце, за да обхване лицето му, очите й се замъглиха от сълзи, а бузите й вече я боляха от широката усмивка.
— Здравей, Тави.
Той я целуна по темето.
— Здравей, лельо. Отдавна не сме се виждали.
Тя се отдръпна на разстояние една ръка, оглеждайки го от горе до долу.
— Изглежда за някои повече, отколкото за други — подразни го тя. — Фурии, ти си пораснал още повече. Какво добавят в местната вода?
Той се ухили.
— Да. Това е едно от онези неща, които ме интересуват най-много. Но мисля, че най-накрая спрях да раста. Тези панталони са ми по мярка от почти година.
— Благодаря на фуриите. Ако беше станал още по-висок, ще трябва да вдигнат всички тавани тук.
Тави поклати глава.
— Глупости. Това е легион. Таваните са на точно регламентирана височина. Задължение на всеки легионер е да се увери, че той също е на регламентираната височина.
Исана се засмя.
— Радвам се да видя, че не си загубил чувството си за хумор.
— Няма за какво — каза Тави. — Мозъкът ми изпушва от време на време, но това не е повод да не се смея. Как е негово превъзходителство чичо?
— Бърнард е добре, както и всички други у дома. Това между другото ми напомни…
Тя развърза торбичката от колана си и я отвори. Разрови се в различни документи и извади сгънато запечатано писмо.
— Фредерик ме помоли да ти предам това.
Тави се усмихна и взе писмото. Той счупи печата и очите му бързо пробягаха по текста.
— Онова момиче, което той спаси, нали? Берита трябва да се е обидила. Как се случи това с тях?
— Точно както при повечето други бракове. Имаха много време да се научат как да си доставят удоволствие един на друг.
— Радвам се за него — каза Тави. — Ако намеря време, ще му напиша нещо, което да изпратя с теб, когато си тръгнеш обратно. Но ако не успея, ще му предадеш ли моите поздравления?
— Разбира се.
Тави й се усмихна и посочи към камината, където на кука висеше чайник, достатъчно близо до огъня, за да поддържа течността вътре топла.
— Чай?
— Ако е възможно.
Тави придърпа два стола, сложи ги по-близо един до друг и задържа единия за нея. После взе от рафта две калаени чаши и ги напълни с горещ чай от чайника. Добави лъжица мед на Исана, както тя обичаше, а след това сложи още три в своята, преди да се върне при нея.
Заедно започнаха да пият чай и спокойно да говорят за хора и места у дома, в долината Калдерон. Говориха за задълженията на Тави в Елинарх и за пътя на Исана при събирането на помощната колона, докато Тави не стана, за да напълни чашите им с пресен чай.
Когато отново седна, Исана каза.
— Тави, надявам се, че знаеш колко се гордеем с теб. Чичо ти и аз. Ти се превърна в прекрасен млад човек.
Той примигна няколко пъти, погледна я, след което старателно заразглежда повърхността на чая си. Чувствата на Исана й подсказваха, че този комплимент му е доставил удоволствие и гордост, заедно с голяма доза смут. Бузите му леко се зачервиха.
— Е — каза той. — Не бих могъл да направя нищо от това без теб и чичо. Вие ме учихте. Вие ме подготвихте.