Кървава разходка [bg]

Вече справила се с половината от натрупаното в чинията й, Робин каза:

— Знам, че издевателствам над теб, но следващия път, когато идеш на друго подобно място, те моля да ми телефонираш в мига, в който излезеш оттам.

— Наистина ли толкова се тревожеше?

— Убийци, вампири и бог знае още какви…

Покрих ръката й с моята.

— Роб, хората, които видях днес, бяха безобидни.

С изключение на брадатия на двора, който тръгна към мен. И битката в коридора. Плексигласови прозорци, стаи за потискане и ограничаване.

— Какво ги прави безобидни?

— Медикаментите и всичко, което ги обкръжава.

Тя не възрази, но не изглеждаше успокоена.

— Значи нищо не успя да научиш там?

— Не съвсем. По-късно отидохме в дома на Клеър Арджънт. — Описах й мястото. — Какво мислиш?

— За какво?

— За начина, по който е живяла.

Тя допи чая си, бутна чашата встрани и помисли малко.

— Дали бих желала да живея така ли? Невинаги, но може би за известно време. Да си дам заслужена почивка от всички усложнения.

— Усложнения… — повторих аз.

Тя се засмя.

— Не от тебе, скъпи. Просто… от обстоятелствата. Задължения, крайни срокове — от програмирания живот. Както когато ръководех строежа на къщата. Или сега, когато поръчките валят и всички искат да получат поръчаното утре. Понякога животът става прекалено натоварен и сложен и малко простота въобще няма да навреди.

— Това беше повече от простота, Робин… Това беше… пустота. Тъга.

— Смяташ, че е била депресирана?

— Не знам достатъчно, за да й поставя диагноза — отговорих аз. — Но чувството, което изпитах от мястото, беше като за нещо неестествено… Празно.

— Намери ли някакви доказателства, че е пренебрегвала себе си? — попита тя.

— Не. И всички я описват като приятна жена, на която може да се разчита. Резервирана, обаче без никаква очевидна патология.

— Може би и душевно се е чувствала добре?

— Навярно — отговорих аз. — Единственото, което е трупала, са книгите. Може би те са се превърнали за нея в някакъв вид интелектуална стимулация.

— Прав си. Тя се е отървала от вещите, за да се съсредоточи върху онова, което е било важно за нея.

Не отговорих.

— Ти не мислиш така — каза тя.

— Твърде сурово отърваване — казах аз. — В цялата къща нямаше нищо лично. Дори и една-единствена семейна снимка!

— Може да не е била близка със семейството си. Или е имала проблеми с тях. Но дори и така да е, какво толкова я отличава от милионите други хора, Алекс? На мен това ми прилича на… на нещо, свързано с мисленето й. Което се е въртяло в ума й. Което я е радвало в самотата й. Дори и да е имала социални проблеми, това какво общо има с нейното убийство?