Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Тя му се усмихваше в огледалото. Не беше ли за насърчение? Той постави ръка върху рамото на жена си. Под дебелия плат беше плътта — гъвкава, неустойчива. Тя стана, обърна се и произнесе с далечен глас:

— А Франсоаз?

— Какво Франсоаз? — попита той.

— Би трябвало да подпомагаш и нея.

— Случаят е различен. Нейният съпруг е на работа. Тя, от своя страна, изкарва прехраната си. Не, лично за нея аз ще се намеся само ако разбера, че е действително в нужда…

Като говореше, той беше поставил и другата си ръка върху рамото на жена си. Така той я държеше и отдясно, и отляво право срещу себе си като пленница. При едно недоловимо теглене на ръцете щяха да се докоснат и телата им. Той беше вече в зоната на топлия въздух около лицето й. Тя не изразяваше недоволство, не се отдръпваше. Боже мой! Нима бе възможно да е съгласна? Той наведе глава към тия полуотворени, отдаващи се устни. При едно вдишване тя каза:

— А Жан-Марк?

Сякаш леден дъжд шибна лицето му. Скован рязко в движението си, той се изправи и я изгледа. Тя не се усмихваше, но в дъното на очите й блещукаше свирепо злорадство.

— А Жан-Марк — подзе тя, — не искаш ли да подпомогнеш малко и него? Питам се с какво живее?

Той си каза, че тя грижливо е подготвила удара си, оставяйки го да се възбуди, да се увлече и в последния момент да го отблъсне в самотата му. Освен ако не е подхвърлила тия думи под напора на внезапно вдъхновение. Във всички случай тя бе по-силна от него. Поради това ли не можеше без нея? Никоя преди нея не се беше отнасяла така с него. Той винаги се бе държал като господар с жените. Възрастта, умората… Той я мразеше. Отдръпна се една крачка назад. Тя притвори пеньоара и закри полуразголените си гърди.

— С кого излизаш тази вечер? — попита той с глух глас.

— С приятели.

— Кои приятели?

— Не ги познаваш.

— Ксавие Болийо?

— Между другите.

Той излезе от банята и тресна вратата зад себе си. Какво да прави? Беше едва шест часът и половина. Да се върне в кантората? Делата му го отегчаваха. Зурели получи втора сърдечна криза миналата седмица и оттогава отделът за Европа беше закъсал. Трябваше да помисли за негов заместник. Някой млад, активен човек. Ще видя това утре. Сблъска се с Агнес.

— Господинът вкъщи ли ще вечеря? — попита тя.

— Не — отвърна той.

И веднага си помисли, че може би Карол ще излезе след вечеря, към девет часа. Би трябвало да я попита за тази подробност. Ако случайно беше заета по-късно тази вечер… Съвзе се бързо. Засрами се от това колебание. Повтори си: „Не!“, мина пред Агнес и измъчен и нещастен, влезе в библиотеката, където лъхаше на кожа и тютюн. Пощата го чакаше върху масата му. Разкъса няколко плика. Нищо интересно: фактури, проспекти, покани, много покани… Беше взел решение да отказва на всички покани, знаейки, че Карол не държеше да се показва с него в обществото. Колко време щеше да продължи това фалшиво положение? Щеше да полудее, ако тази жена не започне да се отнася по-любезно с него. Как можеше да бъде толкова сурова със съпруга си, когато беше така мила с другите? Какво ангелско лице имаше преди малко в стаята на Дани! Той извади от джоба си писалката и написа нареждане до банката си — на 27 число всеки месец да се привеждат по триста франка в сметката на неговия син Даниел Ейглетиер. После си помисли: „Е, добре! Малкият хитрец постигна това, което искаше!“