Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Никола̀ започна да мърмори. Предпочиташе всичко друго, отколкото да се прави на разкаян престъпник пред един великодушен Брекошон.

— Майната му — каза той.

— Твоя работа — каза Александър. — А после?

— И после няма да се върна там.

— Не става въпрос да се върнеш! Брекошон не те иска вече.

Настъпи мълчание. Никола̀ изпразни чашата си.

Александър запали цигара.

— Какво те накара да се хвърлиш в тази афера? — попита той, като издухваше пушека пред себе си.

— Какво ли? — измърмори Никола̀̀. — Никому не съм навредил! Бих могъл да задигна сума книги, без Брекошон да забележи. Щяха да го припишат на невъзпитаните клиенти. И от това щях да имам съвсем друга полза, уверявам те!… Но аз се задоволих да играя само с отстъпката. А този дърт пергишин, който не знае какво да прави с парите си, се осмелява да ме обвинява сега! Злоупотреба имало все пак, а!… Така ли е?

— Ако всички служители правят като теб, книжарницата трябва да се затвори.

— Да, но не правят като мен. Тогава от какво се оплаква?

— Просто, че е бил изигран! Оказал ти е доверие по моя препоръка…

— Нима си разгневен, че си ме препоръчал? Морал ли ще ми четеш?!

— Морал ли? Плюя аз на морала, драги! — каза Александър с рязък тон. — Всеки живее, както си знае. При условие че не пречи на другите. Но това, което не мога да прощавам, е глупостта. Ти си се държал като глупак. За да спечелиш няколко банкноти от по десет франка, си рискувал толкова, колкото, за да спечелиш хиляда пъти повече. Това е лошо скроена работа. Вярвай ми, когато човек няма мошенически талант, по-добре е да си кротува. Но този въпрос е приключен. Ще си потърсиш друго място. Съмнявам се обаче, че ще намериш по-хубаво.

След раздрусването от страха и гнева Никола̀ си възвърна напълно душевното спокойствие. Отново заплува в тихи води. Александър наистина беше прекрасен тип. Със своя цинизъм той можеше да разбере всичко, всичко да прости. Сякаш и той бе на осемнадесет години.

— Имаш ли цигари? — попита Никола̀.

Александър му посочи отворения пакет върху масата.

— Вземи си.

И двамата запушиха мълчаливо. Никола̀ размишляваше. Изведнъж той попита:

— А на Франсоаз какво да разкажа?

— Истината — отвърна Александър.

Никола̀ сви вежди.

— Не, ще й кажа, че Брекошон ме уволнява, защото след празниците няма вече нужда от мен.

— Щом искаш.

— Иначе ще направи цяла история! Глупаво е, че твоята жена има толкова сериозен характер! Човек остава с впечатлението, че за нея всичко е трагично.

— А с твоя става нещо средно — каза Александър.

Никола ̀се изтегна на пейката, вдигна очи към тавана и прошепна:

— Обичам я много тая Франсоаз! Но тя не е забавна. Не се ли отегчаваш малко с нея?

— Ако се отегчавах, нямаше да стоя при нея!