Похищението на Ани Торн [bg]

Аз тайно обожавах Мари, а тя търпеливо ме понасяше — все пак бях единственият ѝ връстник в съседство. По-късно, в училище, бързо ме заряза заради по-интересна компания. Възприех го просто като свой жребий. Мари беше симпатична и забавна, а аз — странно, затворено хлапе, което никой не харесваше.

Щом поотраснахме, започнах да забелязвам, че Мари не е просто симпатична, а наистина красива. Лъскавата кестенява коса, която носеше на плитки като малка, сега бе отрязана на нивото на раменете. Понякога я оформяше на разчорлена прическа, като на своята героиня Мадона. Обличаше се в изтъркани джинси и размъкнати пуловери с ръкави, покриващи върховете на пръстите ѝ. Проби си ушите на по две места, а в училище повдигаше колана на униформената си пола така, че да разкрие изкусителна ивица бяла плът между нейния ръб и краищата на достигащите над коляното чорапи.

Разбира се, по онова време Мари почти не ме забелязваше.

Не беше груба, нито жестока. Поне не нарочно.

Понякога, ако се разминехме на улицата, се държеше, сякаш е срещнала отдавнашен познат, когото едва помни. Подхвърляше по едно разсеяно „Здрасти“, а аз после с часове не стъпвах по земята от радост, че съм бил забелязан.

Ани обичаше да ме дразни с реплики от рода на: „О, виж, гаджето ти идва. Джоуи и Мари се целуват раз, два, три“. И издаваше мляскащи звуци с уста.

Това бяха единствените случаи, когато действително ме е ядосвала. Вероятно защото натриваше сол в жива рана. Мари не беше мое гадже и никога нямаше да бъде. Момичета като Мари не излизаха с момчета като мен — кльощави, неловки зубрачи, четящи комикси и играещи компютърни игри. Те излизаха с истински момчета — такива, които тренират футбол и ръгби или висят край училищния двор, плюят и ругаят без причина.

Момчета като Стивън Хърст.

Те започнаха да се срещат на третата година от гимназията. В известен смисъл можеше да се очаква. Хърст беше градският хулиган, а Мари — красавицата на училището. Просто така стояха нещата. Аз не изпитвах ревност. Е, да речем, мъничко. Дори и тогава знаех, че Мари струва повече от Хърст. Беше по-умна, по-добра и за разлика от много наши връстнички имаше и по-високи амбиции от това да се омъжи и да ражда бебета.

Щом ме приеха в бандата на Хърст, тя започна да ме забелязва отново и дори ми сподели как иска да постъпи в колеж и да се занимава с моден дизайн. Изкуството ѝ се удаваше. Мечтаеше да живее в Лондон и да се издържа с моделиерство. Беше запланувала всичко. Нямаше начин да остане в дупка като Арнхил. Веднага щом можеше, щеше да хване първия автобус и никога повече да не се върне.

Но така и не го стори. Нещо се промени. Нещо я спря. Нещо я откъсна от мечтите ѝ, срина нейните амбиции и ги стъпка в калта. Нещо я задържа тук.