Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Нямаше нищо лошо в това, че Тони, когато излизаше из града, познаваше и бъбреше с всички; поне консулът беше съгласен с нея в тая точка, защото съзираше в това не високомерие, а обществено съзнание и любов към ближния. Тя се катереше заедно с Томас из складовете по брега на Трава между грамадите от овес.и пшеница, изсипани по одрите, бръщолевеше с работниците и писарите, седнали в приземните тесни и тъмни кантори, помагаше дори при изкачването на пълните чували с макарата. Тя познаваше колачите, които минаваха по „Брайтещрасе“ с бели престилки и корита в ръцете; познаваше млекарките, които идваха с гюмовете от село, и понякога се качваше на колите им да се повози; познаваше белобрадите майстори в малките дървени златарски барачки, вградени в сводовете на пазарището, продавачките на риба, плодове и зеленчук на пазара, а така също носачите, които стояха по ъглите на улиците и дъвчеха тютюн... Всичко това беше хубаво!

Но какво е виновен един бледен голобрад човек на неопределена възраст и с тъжна усмивка на лицето, който сутрин прави обичайната си разходка по „Брайтещрасе“, че неволно започва да подскача на един крак при всеки внезапно разнесъл се вик „хей!“ или „у-у!“ например? А въпреки това зърнеше ли го, Тони веднага го караше да подскочи. Не е хубаво по-нататък да огорчаваш постоянно с викове „Чадърджийко!“ или „Гъбо!“ една съвсем дребничка женица с едра глава, свикнала да ходи с отворен огромен изпонадупчен чадър, все едно какво е времето. Заслужава също порицание да отидеш с две-три съмишленички пред къщурката на старата кукларка, която продава вълнени кукли в едно тясно коридорче на „Йоханисщрасе“ и има забележително червени очи, да задърпаш, колкото ти държат силите, връвта на звънеца и когато старицата излезе, да я попиташ с лицемерна любезност не живеят ли тук случайно господин и мадам Плювалникови, след това да побегнеш със страшен крясък... А всичко това вършеше Тони Буденброк, и то, както изглеждаше, с напълно спокойна съвест. Защото, когато някой от тия измъчени хора й се заканеше, трябваше да видите как тя отстъпваше крачка назад, отмяташе хубавата си глава с издадената напред горна устна и процеждаше отчасти с негодувание, отчасти с подигравка едно „ба!“, като че искаше да каже: „Посмей само да ми направиш нещо! Аз съм дъщеря на консул Буденброк, ако случайно не знаеш... “