Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

За младините на Том и Кристиан не може да се каже нищо по-значително. По онова време домът Буденброк беше пълен със слънце, защото сделките в канторите вървяха отлично. Понякога се явяваше буря, някое дребно нещастие като следното:

Господин Щут на „Глокенгисерщрасе“, шивач, чиято съпруга купуваше стари дрехи и поради това влизаше във връзка с най-доброто общество... господин Щут, чийто корем беше покрит с вълнена риза и се спускаше в удивително закръгление над панталона... господин Щут беше ушил на младите господа Буденброк два костюма, които струваха общо седемдесет марки; обаче по желание на двамата той беше изявил готовност, без да му трепне ръката, да напише върху сметката осемдесет и да им връчи разликата в брой. Дребна сделка — наистина не много почтена, но съвсем не необикновена. Нещастието беше там, че поради намесата на някаква мрачна съдба всичко излезе наяве, че господин Щут, облякъл върху вълнената риза черен жакет, биде заставен да се яви в частната кантора на консула и в негово присъствие Том и Кристиан бяха подложени на строг разпит. Господин Щут, застанал с разкрачени нозе, но с наведена встрани глава и в почтителна стойка до креслото на консула, държа една цветиста реч, от съдържанието на която се разбра, че това било наистина непристойно и че след като работата се разкрила, той щял да бъде доволен, ако все пак получи седемдесет марки. Консулът се разсърди страшно от тая лоша игра, но след сериозни размишления стигна до извода, че ще трябва да увеличи дребните суми за лични нужди на синовете, защото писано е: „Не ни въвеждай в изкушение!“

На Томас очевидно можеше да се възлагат по-големи надежди, отколкото на брат му. Неговото поведение беше неизменно благоразумно-весело; Кристиан, наопаки, изглеждаше непостоянен — от една страна, клонеше към безразсъден комизъм, а от друга, можеше по най-страшен начин да изплаши цялото семейство.

Седнали са на трапезата, стигнали са до плодовете, ядат и разговарят спокойно. Неочаквано обаче Кристиан слага обратно в чинията нахапаната вече праскова, лицето му е бледо, а кръглите хлътнали очи над прекалено големия нос са разширени.

— Няма никога вече да ям праскова — казва той.

— Защо, Кристиан? Глупости! Какво ти е?

— Представете си, ако поради недоглеждане... глътна тая голяма костилка и тя ми заседне в гърлото... и не мога да си поема въздух... ще скоча и ще започна ужасно да се давя, вие, всички също ще скочите...

И изведнъж добавя едно късо, стенещо, изпълнено с ужас „ох!“, изправя се неспокойно на стола си и се обръща настрана, като че се кани да побегне.

Консулшата и мамзел Юнгман наистина скокват.

— Боже господи... Кристиан, да не си я глътнал?!

Защото по всичко явно личи, че това действително се е случило.

— Не, не — казва Кристиан и лека-полека се успокоява, — но ако я бях глътнал!

Консулът, също пребледнял от страх, започва сега да му се кара, а и дядото чука възмутено по масата и казва, че. не позволява подобни шутовщини. Обаче Кристиан действително не яде вече дълго време праскови...