Време на промени [A Time of Changes - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Време на промени [A Time of Changes - bg]». Краткое содержание книги:
Но нищо във вселената не е вечно, освен, може би, самата вселена.
— В кабината има място за още един пътник, ако имаш желание да последваш поканата.
Веднага си представих следната картина: ще ме закара до брега, там ще се кача на някой търговски кораб за Манеран и когато достигна тази богоизбрана тропическа страна ще се предам на милостта халумовия баща.
— Накъде пътуваш? — запитах аз.
— На запад, към планините.
Толкова по въпроса за Манеран. Въпреки това приех поканата. Шофьорът не ми предложи да подпишем договор за последствия от възможни инциденти, но реших да не обръщам внимание на подобна дреболия. Известно време пътувахме мълчаливо, бях се заслушал в равномерното потракване на веригите по заснежения път и си мислих за нарастващото разстояние между мен и грейлската полиция.
— Чужденец, нали? — запита не след дълго шофьорът.
— А-ха — страхувайки се, че новината за издирването ми вече се е разпространила, реших да наблегна по всякакъв начин на мекия южняшки акцент, на който се бях научил от Халум. Дано в първите думи, които произнесох, да не бе доловил, че съм от Сала. — С теб пътува един жител на Манеран, за когото вашата зима е странна и неприятна.
— Какво те доведе на север?
— Уреждане наследството на майката на този човек. Тя е била родена в Глейн.
— Добре ли се отнесоха с теб адвокатите?
— Парите й се стопиха в техните ръце и не остана нищо.
— Позната история. Значи сега нямаш пари, така ли?
— Правилно — кимнах аз.
— Добре, добре, положението ти е разбираемо, защото този човек също е изпадал в подобна ситуация. Може би ще може да ти помогне с нещо.
Внезапно осъзнах, по това, че избягваше пасивното обръщение на Глин, че той също трябва да е чужденец в тази страна. Погледнах го и запитах:
— Прав ли е този човек, че ти също идеш от другаде?
— Съвършено.
— Акцентът ти е непознат. От западните провинции?
— О, не.
— Може би Сала?
— Манеран — рече той и избухна в простодушен смях. После, като видя объркването ми, допълни: — Добре се справи с акцента, приятелче. Но няма смисъл да се мъчиш повече.
— Този човек не долавя манерански акцент в гласа ти — промърморих аз.
— Защото този човек е живял твърде дълго в Глин — отвърна той.
Дори за миг не бях успял да го измамя, но той не направи опит да разкрие истинската ми самоличност и изглежда никак не се интересуваше кой съм и откъде идвам. Продължихме да разменяме празни приказки. Шофьорът ми разказа, че притежава дъскорезница в западен Глин, нагоре по склоновете на Хюишторите, където растат високите жълто-иглести медни дървета. Малко по-късно ми предложи работа като дървосекач в неговия лагер. Заплащането е мизерно, каза той, но човек живее на чист въздух, правителствените чиновници са далече и такива неща като паспорти и статусни сертификати са без значение.
Естествено, приех. Лагерът бе разположен в необикновено красива местност, над едно искрящо планинско езеро, което никога не замръзваше, защото се захранваше от топъл ручей, идещ от дълбините на Изгорените низини. Над нас се извисяваха покритите с ледени шапки върхове на Хюишторите и недалеч се намираше Глинската врата, проходът, който водеше към Изгорените низини, пресичайки най-суровата част на Мразовитите низини. В лагера работеха стотина мъже, груби, сквернословни, които непрестанно крещяха „аз“, „мой“, без да се срамуват от това, но иначе бяха хора честни и трудолюбиви, с каквито никога досега не бях си имал работа. Планът ми беше да остана тук до края на зимата, спестявайки всичко припечелено, а сетне, когато събера достатъчно да замина за Манеран. От време на време до лагера достигаха откъслечни сведения от външния свят и така научих, че глинските власти издирват някакъв млад принц на Сала, който загубил разсъдък и се скитал из Глин. Септархът Стирон давал мило и драго нещастният млад мъж да бъде върнат в родината си, за бъде подложен на лечение. Предполагах, че пътищата и пристанищата са следят и затова реших да остана до края на лятото в планината. Така че, в края на краищата прекарах почти цяла година в лагера.
Именно тази година в лагера ме промени най-много. Работехме здраво, сечехме дебелите стволове на дърветата независимо от времето, после ги очиствахме от клоните и ги сваляхме в дъскорезницата. Дните бяха дълги и мразовити, а нощите поливахме с кипящо вино. На всеки десети ден от близкия град докарваха цял взвод момичета за да ни позабавляват. Тялото ми наедря почти двойно, за сметка предимно на мускулите, а на ръст вече надвишавах и най-високите мъже в лагера. Брадата ми беше буйна и гъста и с отиващото си юношество изчезнаха последните детски черти на лицето ми. Намирах дървосекачите за далеч по-симпатични от дворяните, сред които бях прекарал досегашния си живот. Малцина от тях можеха да четат и никой не разбираше от вежливост и етикет, но инак бяха хора весели и простодушни. Не бих искал да си помислите, че само защото непрестанно повтаряха „аз“, „мой“ в държанието си бяха открити и склонни към споделяне на личните преживявания. Тези хора уважаваха Завета и за някой определени неща бяха по-потайни дори от гражданите. Но в душите им сякаш грееше повече слънце, от онези, които предпочитаха да говорят в пасивни и безлични форми и може би именно престоя ми сред тях пося в мен онези бунтовни семена, които по-късно, с помощта на землянина Швайц израснаха в абсолютна увереност в погрешността на принципите насадени от Завета.