Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
— Какво се е случило? — попита ме той изненадан.
— Направих ти честта да ти кажа мнението си на четири очи. Ти си едно нищожество…
— Как…? — смънка той. — Не… разбирам…
— Начинът, по който си се държал с Ориана, показва какъв си.
— Ориана ли? — изрече той и сякаш с мъка си спомни за нея. — А, да, Ориана. Забравих, че тя работи тук. — Той се изсмя: — Влюбен си в нея! Би могъл да ми бъдеш благодарен. Впрочем тя е добро момиче…
— Млъкни — изръмжах разярен, — млъкни, че ще ти изтръгна като ацтеките изкуственото сърце и ще го хвърля на бунището.
Този път го улучих точно в… сурогата.
— Какво безсрамие! — викна той възмутен. — Ще ти покажа как трябва да се държиш с мене.
— Негоднико — викнах аз, — подлецо, ако те спипам още веднъж тук, ще ти строша костите.
Веднага отишъл при Гряву. Той, разбира се, не му позволил да си замине. Обаче Иворяну пощуряваше, щом чуеше или си спомнеше за мене и започваше да крещи, че не можем да го спрем насила.
Уведомен за случилото се, Погор зарязал докладите си и незабавно дошъл в института.
Повикаха ме при директора.
— Какво, по дяволите, си му сторил? — попита ме Гряву в лошо настроение и ми посочи креслото.
— Още нищо лошо не съм му сторил, можете да го попитате — отговорих и си наложих да запазя спокойствие.
— Не искам да имам работа с този кретен! — закрещя Иворяну разгневен.
— Виждате ли — обадих се аз. — Той е луд.
— Скъпи мой — чух да казва Погор, — не се гневи. Ето седни на това канапе да поговорим спокойно. — И дръпна селенолога до себе си.
Старецът започна някаква безкрайна и несвързана реч. Единствено запомняща се подробност беше движението, което Погор повтаряше като тик. На двадесет-тридесет секунди той удряше с длан Иворяну по светещото сърце.
Селенологът, който беше слушал за знаменития учен, го гледаше смаян. Объркването му стигна до краен предел, когато Погор го помоли да легне на канапето. Селенологът се подчини, смутен от авторитета на академика. Но когато старецът буквално опря коленете си в гърдите на Иворяну, той не можа да се сдържи и запищя:
— Какво искате всички от мене?!
— Ще ти обясня, пиленце — трогателно отговори Погор, без да промени неудобното си и странно положение. — Имам силиконови кости и бих се радвал, ако започна и аз да светя.
След няколко дни Погор ми оказа честта да ме покани в дома си. Не ме прие по халат и чехли, а с фланелка и къси панталони. Коленете му излъчваха видима светлина.
— Как ви се струвам? — попита ме старецът, сияещ от радост.
— Вие сте най-младият деветдесетгодишен човек, когото познавам.
— Да беше ме видял, когато бях на двадесет години! — похвали се Погор. И ми показа в албума със снимки симпатичен младеж-левент в редиците на един футболен отбор.
— Това съм аз. Но какво знаеш ти! Чувал ли си за „Колця“, за „Триколор“? Отбори, не шега! От 1920 година „Кинезул“ седем години подред беше шампион. Но по онова време и баща ти не е бил роден.
После премина към професионални въпроси.
Каза ми, че няма никакво съмнение, че потокът от лъчи е изпратен от мислещи същества от други светове! Именно затова Иворяну представлява ценен обект за изследване. Кавгата с него била неподходяща и той, Погор, ми бил сърдит. Но откакто коленете му започнали да светят, все пак ми простил.
— Едно нещо е ясно — рече старецът и ми показа светещите си колене. — След облъчването на тялото светещите частици веднага се разпространяват из целия организъм, но се съсредоточават само в изкуствените органи или кости. Това се е повторило във всички случаи. Без изключение. Само късоглед човек не би видял в това едно обмислено явление, едно точно програмиране.
Гостувах на академика няколко часа и обсъдихме подробностите на бъдещите ни изследвания.
От следващия ден старецът започна да идва в института всеки ден, за да се подложи на изследванията с двадесетте Прови.
По този начин се избавих от човека с изкуственото сърце.
Докато проучвах тайнствените лъчи, не знам защо си спомних един научнофантастичен разказ, който бях чел в детството си. В него се разказваше за някакъв астронавт, който, придружен от два робота, вършел нещо далече от Земята, на границата с друг свят, чието име напомняше домакински уред, струва ми се, че беше фриджидер10. Появяването и механичният лаконизъм на говорещите роботи придаваха на разказа известна оригиналност, но авторът имаше друга цел. Той искаше да покаже нашествието на някакви телца, които разяждат метала и убиват и които можеха да представляват послание от еволюирали същества.
10
Хладилник (рум.). Б.пр.