Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Един ден Хидемаро дойде при мен със специална молба.
Съпругата и четиригодишната дъщеря на американец от полски произход щели да дойдат в Япония и аз трябвало да ги посрещна и да им служа като преводачка и детегледачка. Това бяха жената и дъщерята на световноизвестния диригент Леополд Стоковски. Жена му беше много по-млада от него и имаше приятел италианец. Стоковски обичаше пламенно малката си дъщеричка и не даваше развод на жена си. Тя искала да замине за Япония сама, италианецът щял да дойде по-късно. Накратко, намерението им било да избягат заедно. Младата жена искала да се скрие в Япония с дъщеря си и любовника си, а през това време адвокатът й да издейства развод от съда.
Преди около месец бях гледала филма „One Hundred Men and a Girl“ с Дайана Дърбин, в който Стоковски дирижира „Унгарска рапсодия“. Много добре си спомнях впечатляващото му лице. Високото чело издаваше гения. Намирах го много привлекателен.
В деня, когато корабът пристигна в Йокохама, Хидемаро и аз отидохме да посрещнем майката и дъщерята. Тогава за самолети не можеше и да се мисли. Който искаше да отиде в Америка или в Европа, пътуваше с кораб. Пътническите кораби спираха само в Йокохама.
Майката, красива жена със строго лице, слезе от кораба, като водеше дъщеря си за ръка. Малката имаше високо чело и руси къдрици, миниатюрно издание на Стоковски, какъвто го бях видяла във филма. Според мен беше необикновено, че бащата и момиченцето си приличаха толкова силно.
С госпожа Стоковски посетих курортите Кариузава, Нико и Атами. По-късно се запознах и с италианския й приятел, но според мен той изобщо не можеше да се сравнява със Стоковски. Италианецът не беше много висок, не особено красив, освен това му липсваха добри маниери. В сравнение със Стоковски, който беше световноизвестен музикант и безупречен като личност, този изглеждаше като жалък италиански пияница.
Тъй като пазех задълженията си в тайна, само двама-трима души освен Хидемаро и мен знаеха за пребиваването на госпожа Стоковски и дъщеря й в Япония. Днес сигурно щяхме да имаме сериозни проблеми с досадните вестникари.
Скоро стана ясно, че Хидемаро трябва да замине за Европа. Само пътуването траеше около един месец и тъй като турнето щеше да продължи почти година, отсъствието му ме плашеше до смърт.
През първите месеци на връзката ни живеех безгрижно и щастливо и постоянно танцувах под звуците на любимите си валсове от Йохан Щраус, но сега, когато ме очакваше дълга раздяла с любимия, за първи път в живота си се почувствах самотна и изоставена. Трескаво размишлявах как да го задържа… Когато отидохме в Йокохама, за да се сбогуваме с Хидемаро, добрите ни приятели Мацуи Суисей и Ойда положиха огромни усилия, за да ме накарат да се засмея, но сълзите ми не престанаха да текат, макар да се чувствах ужасно неловко.
Половин година след заминаването на Хидемаро по радиото предаваха концерт от Берлин, дирижиран от него.
Оками-сан на Вакетомбо позволи на господата Янагисава, Хаяши Кен, Касуга но Цубоне, Сузуки Киуман и на мен да слушаме предаването в стаята й. Изпълниха повечето от любимите ми валсове от Йохан Щраус. Много отдавна двамата с Хидемаро си бяхме създали таен език, за да се разберем, когато искахме да си уговорим среща, но не можехме да говорим открито в присъствието на чужди хора. За разлика от днешните млади хора, в миналото влюбените не можеха да показват открито чувствата си.
Затова използвахме таен код: „Боли ме рамото“ или „Понякога имам страшни болки в ръката“.
Всъщност болките бяха в сърцето, но не можехме да го кажем, защото всички щяха да разберат за какво става дума. Затова в особени случаи прибягвахме до тайния си код. Той беше много сполучлив, защото професията на Хидемаро изискваше да движи непрекъснато ръцете си и никой не подозираше нещо нередно.
След като изпълниха виенските валсове, Хидемаро каза няколко думи на немски и аз можах отново да чуя гласа му след шестмесечна раздяла.
След краткото приветствие на немски дойде заключителната част на японски.
— Скъпи сънародници. — След няколко поздравителни думи дойде изречението: — Тъй като всеки ден работя много и климатът е друг, имам силни болки в ръцете и раменете… Сега заминавам за Америка… — Чу се силно щракване и предаването завърши.
Тези думи бяха за мен, само за мен! В прав текст те означаваха, че Хидемаро копнееше за мен. Той бе говорил пред радиото само за мен! От очите ми потекоха сълзи.
Пишех му всеки ден. Изпращах писмата в берлинското посолство или в нюйоркското консулство. Той ги наричаше „писмата на мравката“, защото почеркът ми беше много дребен и знаците приличаха на мравки. Макар да беше много зает с концертите си, той ми изпращаше картички и писма от целия свят и непрекъснато ме уверяваше в любовта си.