Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Във вилата на г-н Коное гостуваше руският певец Шаляпин. За мен той беше типичен руснак — едър, тежък мъж с червено лице. По време на краткото му пребиваване в Токио всеки ден даваха прием в негова чест и аз бях постоянно ангажирана. Дали в Янагибаши, в Акасака, в Йоши-чо или в Койокан в Шиба, аз зарязвах всичките си ангажименти и се отзовавах на повикването му.
Когато разказах това на Кен и г-н Янагисава, те избухнаха в луд смях.
— Значи старецът си е върнал младостта в Япония!
Те не преставаха да ме дразнят и с лицемерно съчувствие ме питаха дали руснакът не ме е смачкал под тежестта си. Аз го уверявах пламенно в невинността си и се кълнях, че Шаляпин не ме е докосвал. Представата, че този застаряващ руснак, който много ми приличаше на Шутен Дожи, японския разбойнически главатар, би могъл да ми стори нещо, ме отблъскваше. Но всички се забавляваха за моя сметка и непрекъснато ме питаха дали си прекарвам приятно с него.
Имаше още една важна причина, поради която се стремях да избягвам разпространение на подобни слухове.
Вечерта на споменатото градинско увеселение аз и още две или три гейши слязохме от наетата лимузина пред „Тръстиковата вила“ и тъй като мястото на забавлението ми беше непознато, изпитах известна уплаха. Докато вървяхме напред без всякаква ориентация, от къщата излезе мъж, който с ръста си от 1,80 м беше твърде висок за японец, и попита дали ние сме дамите от Шимбаши. Отвори вратата и ни покани да влезем. Погледнах го изпитателно и той попита:
— Вие ли сте Кихару?
Не знам как да го опиша, но усетих странни тръпки по цялото тяло, сякаш се бях наелектризирала, кимнах и се изчервих до корените на косите.
Мъжът беше Коное Хидемаро, по-младият брат на домакина. Когато влязох в залата, Шаляпин ме посрещна зарадвано, а когато настроението достигна връхната си точка, изпълни любимата си песен „Бурлаки на Волге“.
Преди това, независимо колко високопоставени личности бяха домакините на приемите и колкото и да го молеха, Шаляпин отказваше да изпълни тази специална песен и никога не я пееше спонтанно извън сцената.
Тъй като приемът беше даден в чест на Шаляпин, но там срещнах него, изпитвам дълбока благодарност към руския певец.
Хидемаро беше диригент. Тогава царуваше мнението, че професионалното изпълнение на западна музика е абсолютно неподходящо за един японски благородник. Беше немислимо един мъж да свири на пиано, камо ли пък „да размахва пръчката пред оркестъра“. Наричаха диригентите „онези, дето размахват тактовите пръчки“, и им се надсмиваха като на провалени личности.
Освен това семейство Коное беше най-важното от петте най-знатни семейства в страната, приближено до императорския дом. Затова в обществото смятаха Коное Хидемаро за особняк.
През цялата вечер бях като упоена. Никога не бях срещала мъж като него между многото гости, с които се запознавах всяка вечер. Приличаше ми на вечен студент, много висок, с широки рамене и силен, при това с вид на дете…
Във всеки случай беше любов от пръв поглед. Шаляпин отстъпи на заден план и аз посветих цялото си внимание на Хидемаро.
От време на време той идваше при нас и заговаряше с Шаляпин на английски. Усещах върху себе си изпитателния му поглед. Когато след време излязох да напудря лицето си, той ме последва.
— Дайте ми телефонния си номер — помоли той и извади бележник и молив. С лудо биещо сърце и треперещи ръце аз му написах номера си. Още на следващия ден той ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Сембикия на Гинза. През цялото време мислите ми бяха изпълнени с него.
Макар че тогава беше почти четиридесетгодишен, той изглеждаше като младеж. Тъй като често пребиваваше в чужбина, начинът му на мислене се различаваше значително от този на връстниците му японци и винаги ми се струваше много по-млад от годините си. Разликата в годините ни беше толкова голяма, че той спокойно можеше да ми бъде баща, и аз научих много от него.
Днес сигурно биха нарекли това комплекс, но за мен беше прекрасно един възрастен мъж да ме води за ръка и да ме учи на неща, които дотогава бяха останали скрити за мен. Приятелките ми и любовниците им, които бяха на тяхната възраст, ми изглеждаха чужди и неразбираеми.
Хидемаро често посещаваше ресторанта Каваки в Цукиджи и никога не беше сам. Обичаше да се заобикаля с колеги музиканти и да се забавляват като луди. Аз участвах с голямо удоволствие в излетите с лодки. Често посещавахме къщи на призраци, които тогава бяха много на мода.