Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Мисля, че е време да разкажа нещо за нашите кимона. Днес всички (разбира се, и аз) носят и през зимата, и през лятото бяла якичка от изкуствена материя, която може да се подменя всеки ден. Тогава съществуваха задължителни предписания относно цвета и материята на якичката. През пролетта гейшите носеха якички от дебела, блестяща коприна, които отбелязваха специално настъпването на новата година. През февруари, март и април използвахме по-плътен или по-фин крепсатен, през май и юни — пясъчна коприна, през юли и август — копринен воал. През септември се връщахме към пясъчната коприна, а октомври, ноември и декември бяха месеци на крепсатена.
След като якичката, която едва се подаваше на тила, играеше толкова голяма роля, сигурно можете да си представите колко точно съблюдавахме сезоните при избора на кимоно. От ноември до март отворите на ръкавите и ръбовете бяха подплатени с мъхеста материя, освен това носехме долно кимоно. През април, май и октомври подплатените кимона почиваха в скриновете. Тогава използвахме обикновени кимона без подплата.
След първи юни преминавахме към по-леки кимона от крепсатен, макар че понякога беше още хладно. До 30 септември, без да се съобразяваме с времето, носехме съвсем леки, въздушни кимона.
През юли и август, в най-горещите летни дни, използвахме лека коприна или блестящ воал. Кимоното, което беше задължително за уроците, както и всекидневните ни дрехи, бяха от червено-кафява тънка коприна, лен, лека коприна акаши или йоцуири.
Днес много хора изобщо не се сещат да отстранят от кимоното си тънките конци, с които са пришити якичката, подгъвът, а понякога и отворите на ръкавите.
По наше време беше изключено да носиш кимоно с остатъци от тропоска на яката или подгъва. Това означаваше да се изложиш пред гостите и пред колежките си.
Дори в най-горещите летни дни носехме косите си вдигнати в традиционната фризура шимада, а кимоната бяха дълги до пода с широки оби. Освен това работехме в помещения без климатични инсталации, което днес непременно щеше да вдигне голям шум и да се оцени като нарушаване на човешките ни права.
И днес, когато живея в задушния Ню Йорк, през лятото нося кимоно от копринен воал, пристегнато с летен оби, без да се изпотявам. Американските приятели често ми завиждат за невероятно хладния ми външен вид. Дълбоко съм убедена, че това се дължи на обучението, което преминах като гейша.
Едно от кимоната ми за деня на дебюта беше светлосиньо с шарки на черешови цветчета. Но другото бяха изрисувани нежновиолетови кремове.
Според мен ежемесечната смяна на кимоната е една от най-прекрасните страни на професията гейша.
В обикновения живот хората обикновено не обръщат внимание дали гардеробът им е съобразен със сезоните, но ние, гейшите, много държахме облеклото ни да съответства точно на сезона и шарките да отговарят на времето. Никоя не си позволяваше да облече през пролетта кимоно с есенни шарки, а през есента да носи дреха с черешови цветчета или глицинии. За разлика от днес, когато през цялата година цъфтят едни и същи цветя и сезонните възприятия са почти изчезнали, по наше време беше извънредно важно кимоната ни да съответстват на сезоните.
Когато придобих известен опит като гейша, поръчвах да рисуват на кимоната ми гербовете на личности, от които се възхищавах.
Чух, че Нива Фумио, известният писател, използва комбинация от бамбукови листа и тинтява, и поръчах да я нарисуват на едно виолетово кимоно. По-късно носех различни версии на пеонията (герба на семейство Коное) не само на кимоната, но и на долните си одежди.
Смаях се, когато един ден Яозо (бъдещият артист от театър кабуки Ичикава Чуша) ми каза следното:
— Кихару, аз нямах представа, че си тайно влюбена в мен…
— О, не! — засмя се племенникът му Ичикава Данширо. — Чичо ми се е заблудил. Разбираш ли, гербът му е пеония.
По време на моя охироме трябваше да посетя всички домове за гейши, които принадлежаха към нашето обединение, както и всички организатори на приемите, т.е. чайните и ресторантите. Някои бяха в близост до Кобикичо и можех да отида пеша, а в Цукиджи, който беше на около половин километър, отидох с рикша.
Винаги бях придружена от един хакоя, който викаше весело:
— Добър ден, дебютантката минава!
Собственичката и служителите излизаха да ме посрещнат, поздравяваха ме и хвалеха облеклото и прическата ми. Поздравяваха и „по-старата сестра“, т.е. гейшата, която ми помагаше в обучението и сега ме придружаваше.
Всички дебютантки имаха „по-стари сестри“. Пътувахме с три рикши, като последната беше пълна с подаръци за чайните и пакети с кърпички, които носеха името ми. Моят хакоя ги изваждаше една по една и ги оставяше като подарък на входа на съответната чайна.