Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Както всички млади хора по онова време, аз също се увличах по самолетите и си бях втълпила, че трябва да стана пилотка. Започнах да вземам уроци по летене в Токорозава. Учителката ми се казваше Сузуки Шиме (по-късно загина при обиколка със самолет) и ме предпочиташе, тъй като бях единственото момиче.
Спомням си, че малката машина бумтеше заплашително, но аз бях въодушевена, че съм се издигнала над земята и се нося свободно по небето. (И днес обичам да летя. В самолета, даже когато е препълнен, се чувствам отлично, ям с голям апетит и спя дълго.)
Пропелерът на машината, с която се упражнявахме в Токорозава, трябваше да се задвижва на ръка и обикновено това се правеше от учениците.
— Тръгвай! — извикваше учителката и пускаше машината.
Тъй като беше съвсем малък, самолетът изминаваше само няколко метра по земята и веднага се вдигаше във въздуха. Учителката седеше отпред, аз отзад и двете стискахме здраво лоста за управление. Всеки път изпитвах възхищение от лекотата, с която се носехме по облаците.
След около 38 летателни часа можех да положа изпит и ако го издържа, да стана пилот трета класа. Бях направо вманиачена от идеята да се науча да летя и забравих всичко друго.
Разбира се, трябваше да пазя заниманията си в тайна от мама и баба. Ако беше чула, че внучката й се носи по небето със самолет, баба сигурно щеше да припадне от ужас. За нещастие обаче веднъж ни снимаха на летището и любезните ми съученици побързаха да предадат снимките вкъщи, докато ме нямаше…
Баба веднага отишла да разпита господата от летателното училище и когато се върнах от поредния ангажимент, направо ми проглуши ушите с плачовете си. Цяла нощ не престана да ме обвинява в какво ли не…
Докато хълцаше сърцераздирателно, тя ми обясняваше, че трябвало само да изчакам да умре, после можело да си летя колкото си искам.
В продължение на три месеца бях вземала уроци тайно, но сега трябваше да се откажа. Така погребах мечтата си да стана пилотка.
Известно време филипинският президент Куезон беше мой постоянен клиент и ме ангажираше за всички приеми, на които беше поканен.
В началото се страхувах, но след няколко срещи разбрах, че той е наистина очарователен човек. По-късно почина от тежка болест.
Спомням си още за младата филипинска репортерка Мира, която дойде при мен по препоръка на Ашида Хитоши от „Джапан Таймс“, за да проведе едно от журналистическите си разследвания. Тъй като бяхме горе-долу на една възраст, станахме добри приятелки. Баба също я хареса и винаги когато я канех на гости, приготвяше любимите й палачинки със зеленчуци.
Мира имаше мило кръгло лице. Снимахме я в едно от моите кимона, а аз се снимах облечена във филипинска национална носия (дълга рокля от органза с буфан-ръкави). Мира каза, че според нея е чудесно да работя като гейша, не на последно място и защото всяка вечер мога да водя доверителни разговори с президента Куезон. Можех само да се съглася с нея.
Един ден пристигна нов гост на външното министерство и комитета за връзки с чужбина — около четиридесетгодишен дребен европеец с дружелюбно лице. Приличаше досущ на учителя по токивацу (акомпанимент на шамисен при изпълнение на народни песни) майстор Шикиса — така да се каже, негова европейска версия. Приликата проличаваше най-вече в гласа и движенията. Това беше известният цигулар Яша Хайфец.
По онова време имахме и друг известен гост от чужбина, който остави в мен трайни, незабравими впечатления: Жан Кокто.
Посещението му в Япония беше през 1936 година. Остана при нас само за кратко, но се срещахме всяка вечер, а понякога и през деня на приемите, които външното министерство и вестниците даваха в негова чест.
Мосю Кокто говореше много лошо английски. Имах голямо желание да говоря с него, но нали не знаех френски…
Затова започнах да уча всеки ден по няколко френски думи, но тъй като размяната на мисли с ръце и крака, английският на Кокто и моят френски не водеха до нищо, непрекъснато прибягвахме до г-н Хоригучи като към спасителна котва. След четири или пет дни се научих да казвам: „Je suis enchantee.“ Кокто беше въодушевен и започна да ме нарича Happy Spring12 (английското значение на Кихару).
В деня преди връщането си в Париж той ми подари лампион със загадъчна картина, кратко стихотворение и името ми. Аз му подарих ръчно огледало от лак, посипано със златен прашец. Знам, че дълго време го е съхранявал на почетно място в парижкото си жилище. За съжаление моят скъпоценен лампион изгоря при едно въздушно нападение. Много съжалявам за загубата. И до днес не мога да мисля за нея, без да се разплача.
12
Happy Spring — Щастлива пролет.