Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Мосю Кокто никога не се е чувствал привлечен от женските ми прелести. Вероятно беше затрогнат от жадното за знания младо момиче, което беше твърдо решено да научи френски само за няколко дни. По-късно узнах, че харесвал мъжете и живеел с Жан Маре… Но в Япония се говореше само за двойката „Жан Кокто и Кихару от Шимбаши“ и списанията непрекъснато пишеха за нас.
Когато се върна в Париж, Кокто написа стихотворения за три японски особености — сумо, кабуки и гейшите — които бяха публикувани в „Paris Soir“. В стихотворението за сумо се говореше за бореца Таманишики, стихотворението за театър кабуки беше посветено на Кикугоро IV („Танц на лъва пред огледалото“, който по-късно беше преработен във филма „Красавицата и звяра“), а стихотворението за гейшите беше посветено на мен, Кихару. То се появи в една книга, преведена на японски от г-н Хоригучи. Ще се опитам да предам съдържанието му:
„Дойдох в Япония с представата за гейшите от «Укиоя» на Утамаро. В една прекрасна лунна нощ до прозореца на ресторанта видях много гейши с бялогримирани лица като маски. Само Happy Spring не беше гримирала лицето си в бяло. По някое време се превърнах в рибар.
Когато изтеглих мрежата си на брега, в нея имаше много риба. Само една мъничка рибка се опитваше да се промуши през бримките. «Мосю Кокто, мосю Кокто», викаше ме рибката. Другите риби дори не се помръдваха, само малката рибка викаше тъжно: «Мосю Кокто, мосю Кокто!» Рибката се казваше Happy Spring и не искаше да остане в мрежата.
«Мосю Кокто, мосю Кокто» Но аз не можех да направя нищо. Ако я хванех с ръце, тя щеше да умре.
«Мосю Кокто, мосю Кокто!»
Чувах гласа на рибката и не можех да сторя нищо. Хвърлих мрежата обратно в морето.
«Мосю Кокто, мосю Кокто!»
Тъжният глас на Happy Spring се отдалечи. Затворих очи и си тръгнах…“
По онова време много хора бяха прочели стихотворението и на приемите често ме питаха:
— Вие ли сте Кихару на Кокто?
Това ме докарваше почти до отчаяние и се опитвах да обясня:
— Между нас нямаше нищо.
Хайаши Кен ме успокои.
— Не се тревожи. Ние знаем истината. Кокто не се интересува от жени… Не се измъчвай.
Едва казал това, другите продължаваха да ме дразнят.
— И Миямото Мусаши се е биел с два меча.
Това означаваше да се любиш и с мъже, и с жени.
— Престанете — плачех аз.
Развеселените ми приятели не спираха да се шегуват с мен. Беше истинско мъчение. В много от масовите вестници като „Кинг“ и „Модерна Япония“ излизаха сензационни статии и повечето хора със сигурност вярваха, че между мен и Кокто е имало любовна връзка.
Докато Кокто беше в Токио, почти всеки ден се срещахме в Канетанака, Томбо и Шинкираку. Кокто се радваше, когато се упражнявах усърдно да говоря френски, и хвалеше напредъка ми. Спомням си как господин Хоригучи, който винаги седеше с нас, каза:
— Когато Кихару бърбори нещо неразбираемо на заваления си френски, Кокто се усмихва насърчително.
След много години, когато вече живеех в Америка, узнах, че мога да стигна със самолет в Париж само за шест часа, и реших да посетя мосю Кокто. Скоро след това пристигна новината за смъртта му.
Бях му обещала, че при следващата ни среща ще говоря добър френски и няма да става нужда да молим господин Хоригучи да ни превежда всяка дреболия. Жалко, много жалко.
Градинско увеселение с много последици
Лятото беше сезонът на излетите с лодки и градинските увеселения в частните резиденции на заможните ни клиенти.
Когато гостът пожелаеше да организира градинско увеселение в собствения си дом, поканата се наричаше ояшикуйуки — „излет във вила“. Домакинът нареждаше да издигнат в градината му сцена, на която изпълняваха танци. Чайните церемонии също се осъществяваха под открито небе. Вилите имаха поетични имена като „Склонът на камелиите“ или „Градината на голямото просветление“. През април цъфтяха черешите, през юли градините бяха пълни с кремове, азалии, рози и глицинии. Октомври беше месецът на хризантемите, през ноември листата на дърветата се оцветяваха в червено и златно. Грижливо поддържаните и изкусно подредени градини бяха прекрасна гледка за чуждестранните гости.
Мисля, че беше през юни 1936 година. Бях ангажирана на прием в Текигайс, „Тръстиковата вила“, която принадлежеше на бъдещия министър-председател Коное Фумимаро. При такива случаи не беше обичайно клиентите да ангажират гейшите лично, това ставаше с посредничеството на чайните. Така например, заведението „Шинкираку“ организираше целия прием, което значи, че определяше броя на гейшите, готвача, менюто и развлеченията, например илюзионисти и танцьори. На градинските увеселения гейшите носеха по-къси кимона с разнообразни шарки, но когато церемонията беше официална, бяхме задължени да носим строго кимоно с бяла якичка и герб.