Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Кир учителю, а мама и тате като са неписмени, в главите им има ли светлина? — синът на Ковача попита, за да проуми думите на наставника.
— Те ще вземат слънце от теб, щом изучиш аз, буки, веди… щом започнеш да смяташ — Московеца отговори на питането на Христо, а така — и на всички момчета, които не разбраха предишните му слова.
Архидякон Агапий, седнал до вратата на малко столче, също зададе въпрос към наставника:
— Та… всички народи ли по това време са били непросветени? — хитро помами той даскала.
— И гърците, и латините, и всички други народи, които сме от едно человечество.
— Та и гърците, викаш, навремето били безпросветни? — духовникът повтори, наблегна, зачака нащрек своя отговор.
— Днес те са мъдри и учени — кротко му отвърна даскалът. — Ала навремето те досущ като българите не са имали своя книжовност, писали са гръцки език върху камък… както и българските царе са писали — едва сега Московеца се сети защо архидякон Агапий е тук и поиска да се измъкне с хитрина, ала внукът на чорбаджи Георги стана, отиде до даскала, подаде верижка и се поклони.
— Любезний учителю, откакто захванах да разправям в къщи всичките ти учения, моят дядо ми даде ланец и заръча по кираджии да донесат от Търново хубав часовник.
Московеца се обърка, не посегна да вземе ланеца и ръката на Пенчо остана протегната.
— Ланецът е даден за теб и трябва да си го пазиш! Споменавай един ден пред децата си, че е дар за грамотност.
— Ами, учителю, ланецът е за тебе и ти го давам сега, а когато кираджиите донесат часовника, ще получиш и него! — момчето на Влад Петков беше отворено, будно и отрано личеше, че има потомствена кръв — да съди честно.
Архидяконът поиска да запита още нещо Московеца за грамотността на гърци и българи, но в одаята навреме се втурна хаджи Йоца Хицовица:
— Види се, че ще ви объркам урока, ама на сърце имам прошение до наставника. — Облечена беше в тъмна дреха, гайтанисана със светъл гайтан. Кръшна изглеждаше днес снагата й — и напориста. — Утре заран Крив Мирчо ще дойде у дома да измаже пода в голямата одая с кладенчова пръстчица. Дойде ми на ум да повикам момчета от школото, и което дете изпише най-хубаво името си, нему ще дам жива кокошка, алена дреха, везана с черни конци, и два гроша в джоба й… Имената на тези първи момци, добили писмовност в мирското школо, ще останат в одаята за гости, додето съградим друго, по-голямо училище.
Отец Агапий стана от столчето, че да поздрави хаджийката, а тя — хитруша — сякаш за пръв път го вижда, извика:
— Охо! И какво прави помощникът на епископ Методий тук?
— Рекох да видя как наставникът напътства децата — отвърна й истината, пък хаджийката се засмя:
— Как ли? Напътства ги по душа и разум, не е скъперник като наставника на духовниците! — не взимаше никога приказки от чужди уста, защото нейните й стигаха. — Та забравих да кажа на протосингела, че преди малко при мен пристигна обичната му майка Евгения, съпроводена от Анастасия…
— Така ли? — архидяконът се учуди от ненадейното посещение на майка си, понечи да излезе от школото, пък Московеца още повече се оплете и замоли хаджийката да повика Крив Мирчо идущата неделя, та дотогава момчетата още по-краснописно да се изучат.
— Думата си не връщам! Утре рекох и утре ще е! По пладне искам да дойдете, че да се дръпне влагата от пръстчицата… И чорбаджи Георги ще викна у нас, и Влад Петков, и благочестивата майка Евгения ще повикам да отсъди… Пък ако отец Агапий реши да даде още грошове за учението на децата… — хаджийката с такива очи погледна архиерея, че преди да излезе, той бръкна в расото и й даде шепа грошове.
На другия ден по пладне Московеца поведе децата и на заможни хора, и на сиромаси — да премерят честно силите си. О, каква дреха беше проснала на чардака хаджи Йоца! Върху гладко, алено сукно, купено от Ерусалим, бялата й ръка беше везала бод до бод дни наред… Като видяха сюртучето, положено върху дъските, всяко от момчетата закопня да го има!
Московеца начерта върху пода равни мънички кръгове, та всяко от децата влезе в свое кръгче с тънка подострена пръчица. Хаджийката се кротна върху трикрако столче пред отворената вратница на одаята, а до нея седна архидякон Агапий, богочестивата му майка Евгения, после чорбаджи Георги… Имаше столче и за Влад Петков, но той остана прав, възбуден — надничаше да оглежда кой как пише и трие. Само като минеше през ума на децата, че писанията им дълго ще останат в хаджийския дом, те или пропускаха някоя буква от името си, или кривваха ченгелчетата по-иначе; плюеха върху длан да изтрият, после наново пишеха. Димитър, синът на Замфир бояджията, беше най-ниско сведен от всички; Васил пък, момчето на Малка Иваница, дето мъжът й умря в чумата и я остави вдовица с четири клети деца, бе дангалак вече, хърбав и дрипав, но така прилежен, че опря бузата си о пода. Павел, синът на хаджи Тодор, беше залегнал до него, пък момчето на Чутурката, забило лакти в пръстчицата, не затвори уста — сякаш не му стигаше дишане. Московеца му беше посочил място близо до баджата, та Христо не надничаше в писанията на другарчетата си. Внукът на чорбаджи Георги, „малкият чорбаджи“, както му викаха на Пенчо, пишеше в средата на одаята. Тъмнооко и тъмнокосо като рода на майка си, момчето от нея наследи и почтителния характер. Първи деца, родени в Плевен след войната и чумата, те с Анастасия имаха една възраст и една жажда — ненаситно да дирят ученост. За момичето на Ковача обаче нямаше училище с даскал. Във Враца момичето изучи да пише с български букви, да чете по църковни книги, ала „кира даскала“ нямаше знание в гражданските науки, затова жалеше пред сина си: „Колко тежко е на сърцето ми, че не мога да бъда наставница докрай, да напътствам малки моми, плод сладък и първи да дам… Но додето са дните ми, ще чакам да видя онази радост, която никъде досега не видях…“ — и очите й се обръщаха към Анастасия, а отец Агапий догаждаше какво иска да му рече: щом момците вече се учат в светски училища, защо девиците остават безпросветни?…