Дълга целувка за сбогом

Папките още си бяха в багажника, четири празни шишета от „Гролш“ лежаха в кофата за боклук, а аз се протягах в хамака и спокойно обмислях всичко, представях си утрешния ден. Чух телефона едва на третия сигнал. Нищо не си бях представял, а просто дремех.

— Трябва да те видя — изрече женски глас. — Зает ли си?

След малко разбрах коя е. Сюзън Кориган.

— Работя усилено. Мъча се да открия правдата в нашия несъвършен свят.

— Знаеш ли къде е Лагун Роуд? — запита тя.

— Знам, естествено. В квартал Гейбълс Естейтс.

— Там живея, Лагун Роуд 99.

— Сигурно днешните вестници плащат добри пари.

— Къщата е на татко. Ела, моля те. Веднага. Важно е.

Точно така, къщата на татко. Или — още по-точно — къщата на мащехата.

— Не знам дали е много разумно. Според адвокатската етика не би трябвало да разговарям с мисис Кориган в отсъствие на адвоката й.

Не че съм кон с капаци. Разни умници с тежкарски костюми от големите юридически фирми се събират на конференции по хотелите и измислят какви ли не правила. Представата им за етика е да подкрепят по-богатия. Моята е по-проста. Никога не лъжа съда, не позволявам и на клиентите да го правят. Освен ако се налага да ритна противника по коляното.

— Тя не е тук — каза Сюзън Кориган. — Като дойдеш, мини отзад и ела в бунгалото до басейна. Работата засяга твоя клиент.

Аха. В дъното на душата си предчувствах какво ще излезе. И пак някъде там се надявах да е нещо друго.

Записах в мисловния си компютър няколко мегабайта текст за утрешната реч. След това си пуснах един душ. Облякох пуловер в синьо и оранжево, избелели джинси, които ми бяха стрували много труд, докато ги докарам на цвят, и чифт вехти маратонки за в случай, че ми се наложи отново да я догонвам. После подкарах олдсмобила на трета скорост по Олд Кътлър — тесен и лъкатушен път, водещ на юг през Коконът Гроув. От двете страни растяха огромни индийски смокини и преплетените им дънери приличаха на чудовищни змии, наполовина заровени под земята. Отгоре гъстите клони се сплитаха в мрачен свод, който закриваше лунната светлина. Откъм залива долиташе острият мирис на сол и гниещи водорасли. Завих наляво по Арвида и попаднах на Милионерската улица — редица разкошни резиденции, свързани чрез удобни канали с Бискайския залив и Атлантика.

Къщата на Кориган се намираше в една задънена уличка, оградена с трийсетметрови палми. Направо да си изкълчиш врата, ако искаш да им видиш върха. С къщата беше същата работа. Първото, което биеше на очи, беше височината й. За да видя партера, трябваше да погледна нагоре. Макар че Лагун Роуд е само на метър и половина над морското равнище, като добавиш още десетина метра чакъл, пръст и камъни, получаваш местния вариант на планина. А за озвучаване пускаш един водопад да се лее по грамадни коралови буци.

Някой друг сигурно би се смаял пред размерите на тази къща, пред луксозния стил, пред стените от грубо изсечен камък и необятните балкони над водата. Аз обаче си мислех само за една дума — електричество. Колко ли ток трябваше за безбройните климатици, за водопада в тая изкуствена планина, за цветните прожектори между палмите и цветните лехи покрай алеите? Още колко за топлата вода, за автоматичната входна врата и камерите над нея? Семейство Кориган май бе в състояние еднолично да съсипе националната енергетика.