Дълга целувка за сбогом

След обедната почивка пак настана мъртъв период в очакване на съдията. Докато Сефало крачеше напред-назад, аз си нахвърлях бележки за утрешната заключителна реч, а Роджър Солсбъри прелистваше някакво медицинско списание. И ето че ненадейно моята секретарка Синди изникна в съдебната зала като акула в плувен басейн. Беше с бяла минипола, черни мрежести чорапи, кожени обици с метални капси, а като капак на всичко — нова прическа, щръкнала по пънкарски и ослепително розова. Косата й стърчеше на всички страни като бодли на таралеж, все едно че току-що беше пъхнала пръст в контакта.

— Que pasa, el jefe?7

— Познаваме ли се? — рекох аз.

— Не съвсем, но може да се опознаем.

— Нямам време.

— Не ми изглеждаш чак толкова зает.

— Чакаме съдията. Или поне аз го чакам. Опечалената вдовица чака завещанието да влезе в сила. А Дан Сефало чака последната си надежда — Уоткинс пияндето.

— Има да чака — заяви Синди.

— А? — изрекох аз коронната си реплика.

Синди седна и вирна крака върху масата на защитата.

— Дълго има да чака добрия доктор — поясни тя небрежно.

— Явно нещо не знам. Хайде, казвай какво.

— Много неща не знаеш, но съм готова да те науча.

— Синди, не ме разигравай. Водим дело.

Тя се навъси.

— Горе главата. Имам странното подозрение, че Уоткинс е духнал нанякъде, а Дан Сефало толкова е закъсал, че ще му трябва нов костюм.

— Нали не си го отвлякла?

Със Синди човек никога не знае какво да очаква. По време на едно дело за сексуална дискриминация шефът на голям универсален магазин заяви, че изобщо не бил задявал младата си сътрудничка. Не бил изневерявал на съпругата си и не поглеждал чужда жена. Синди проследи човека до любимата му кръчма, плъзна изкусително крак нагоре по панталона му и го отмъкна на гости. А там Луис Моралес, по прякор Дългия обектив — фалшификатор и изнудвач любител, изскочи от гардероба тъкмо навреме, за да заснеме в едър план смъкнатите му гащи.

— Да съм го отвлякла ли? — възмути се престорено тя и вдигна вежди, боядисани в оранжево и кафяво като бенгалски тигър. — Нима смяташ, че само така бих убедила някой мъж да ме почерпи?

— Значи си му видяла сметката в някой бар.

— Ама че вулгарно! — възрази тя. — Снощи, съвсем случайно, аз и Маргарита — не става дума за едноименния коктейл, а за моя приятелка — влизаме във фоайето на „Сонеста Бийч“. И какво виждаме? Едно симпатично старче с бяла коса и смешен ленен костюм. Пие си чиста водчица и ни разправя какъв страхотен лекар е. Маргарита му се оплаква, че има проблеми с гръбнака, а старчето й предлага да се качи горе за бърз преглед. Тръгваме ние и междувременно Харви поръчва да донесат в апартамента три бутилки водка „Финландия“.

— Харви, а?

— Така искаше да му викаме.

— Не е много професионално — казах аз.

— И прегледът не беше много професионален. Освен ако има някаква връзка между Венериния хълм и гръбнака. Добре че на Маргарита не й пука. Не казвам, че е тъпа, но си мисли, че Силиконовата долина е някъде между циците й.

Затворих очи и разтърках челото си.

— Синди, сега ще ни подгонят от адвокатското дружество. Това си е чисто отвличане на свидетел.

— Кое? Дето съм пийнала чашка с приятен мъж ли?

Прекъсна ни трясъкът на тежката съдебна порта и в залата нахълта доктор Харви Уоткинс с вдигната яка на ленения костюм, който изглеждаше тъй, сякаш бяха бърсали с него всички автомобили на някое рали из тресавищата. Възелът на вратовръзката му висеше почти до кръста, а и ризата беше разкопчана горе-долу дотам. Той се подпря на вратата, като че залата плаваше из бурно море. Косата му лепнеше по челото. Под розовата кожа се издуваха синкави вени. Дан Сефало хукна да го подпре. Уоткинс гневно отблъсна ръката му. Дори и в това състояние изглеждаше по-добре от Сефало, чиято физиономия бе придобила нездрав пепеляв оттенък.