Дълга целувка за сбогом
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Дълга целувка за сбогом». Краткое содержание книги:
Камерата рязко смени ъгъла. Чудех се как операторът е попаднал над леглото, за да снима събитията като балет в стар холивудски мюзикъл. После го видях на екрана и разбрах фокуса. Лежеше на пода до леглото и снимаше отражението в огледалния таван. Около шейсетгодишен, чисто гол, с оредяла коса и шкембенце. Филип Кориган. Мислено проверих инвентарния списък: трима мъже и една жена. Камерата пак се задейства и Филип Кориган изчезна от поглед. Раменете на културиста изпълниха екрана. Целите в пъпки — издайническо доказателство за употреба на анаболни стероиди.
Така продължи още няколко минути, после екранът потъмня и не светна повече.
— Е, какво мислиш сега? — попита тихо Сюзън Кориган.
— Мисля, че ръчната камера е по-подходяща за документални филми. Осветлението е прекалено ярко, сценарият — слабичък. Номерът с огледалото ми допадна, но, откровено казано, предпочитам „Дамата от Шанхай“.
— С всичко ли се шегуваш?
— Не с всичко, не дори и с това. Зарежи, Сюзън. Всяко семейство си има кирливи ризи и няма смисъл да ги вадим от гардероба.
— Баща ми не беше такъв. Докато не срещна нея и Роджър Солсбъри.
— Добре. Значи тя го е покварила. Може и Роджър да не е ангел. Но какво ще спечелим?
Очите й пламнаха.
— Например да хванем убийците.
Пак старата песен.
— Все още не съм видял никакво доказателство, че е убит, а още по-малко, че го е сторил Роджър Солсбъри. Ами онзи мистър Вселена от филмчето? Ами десетките други типове, за които не знаеш?
— Адвокатски номера. Само че точно твоят любим клиент е накълцал татко в деня, преди да умре. И доколкото знам, само той е носил отрова в малко кожено куфарче.
— Какви ги говориш?
— Такива.
Тя бръкна в едно чекмедже, извади нещо и ми го подхвърли. Миниатюрно кожено куфарче, някои мъже много си падат да ги носят вместо чанта през рамо. Златен монограм РАС — Роджър Алън Солсбъри. Разтворих го. Две спринцовки и прозрачно шишенце, пълно до половината с бистра течност. Нито етикет, нито указания.
Неприятен багаж. Побиха ме тръпки.
— Какво е това?
— Сукцинилхолин — лекарство, използвано при анестезия. Парализира крайниците. И дробовете. При операция поставят пациента на изкуствено дишане. Не го ли направят, просто лежиш и си умираш.
— Откъде знаеш всичко това? Къде го намери?
— Не бързай толкова, господин адвокат. Първо, намерих го в стаята на Мелани, скрито в едно чекмедже с трийсет чифта черни бикини — страшно много за жена, която изобщо не носи бельо. Мисля, че вече е открила липсата. Сигурно ме подозира. Затова ми изхвърли багажа и смени ключалките. Второ, проучих какво е, направих лабораторна проба. Недей да си мислиш, че спортните журналисти разбират само от метри, точки и голове.
— Беше ли у теб през цялото време, след като го откри?
Непоправимият адвокат Ласитър вече мислеше за възможна подмяна.
— Дадох в лабораторията на Джейксъновата болница около пет кубически сантиметра. Останалото е непокътнато.
— Какво общо има това с Роджър Солсбъри, ако допуснем, че куфарчето е негово?
— Много ясно, че е негово! Мелани се е чукала с него, значи той й е дал шишенцето. Тя мразеше баща ми, но се преструваше, за да го използва. Не можеше да се разведе. Според брачния договор при развод нямаше да получи нищо. Но ако той умреше докато са женени, получаваше къщата, яхтата и трийсет процента от наследството.
Аз кимнах.
— Съвместната собственост плюс съпружески дял.
— Точно така.
— Значи е имала мотив. Но само това ще докажеш. За обвинение по косвени обстоятелства ти трябва много повече. Уликите срещу Мелани са съвсем слаби, а срещу Солсбъри нямаш и толкова. Първо, баща ти не е отровен. Умрял е от аневризъм.
Тя извърна глава и примига, за да удържи сълзите.
— Затова ми трябва твоята помощ.
— За какво?
— Да разбера как са го направили.
— Кое?
— О, Джейк, поразмърдай си мозъка.
За пръв път ме наричаше на малко име. Хареса ми.
— Как са убили татко със сукцинилхолин и са го представили за аневризъм — тихо каза тя, сякаш бронята й бе съвсем изтъняла.
Не се хванах на въдицата.