Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Забелязах първия вероятен кандидат, когато Хари зави надясно по „Кусуноки-дори“ при полицейския участък на „Ебису 4-чоме“. Млад японец в морскосин костюм, хилав, с намазана с гел коса и очила с телени рамки. Вървеше на десетина метра зад Хари по отсрещния тротоар — добър метод, тъй като повечето хора забелязват само какво става точно зад тях, ако обръщат внимание и на това. Все още не можех да бъда сигурен, естествено, обаче позата и поведението, както и бързането му бяха подозрителни.
Хари продължи да се отдалечава от ресторанта. В далечината след него се появиха две групи млади японци, но аз ги отхвърлих като неподходящи. Държаха се прекалено спокойно и бяха твърде млади.
Следващият беше бял, едър тип, с небрежен тъмен костюм и самоуверена походка, които издаваха американеца. Крачеше бързо по тротоара и бе възможно да е бизнесмен, отседнал в недалечния хотел „Уестин“, който просто бърза за среща. Или пък не. Определих го като вероятен.
Хари изчезна, скрит зад клоните на едно от дърветата кусуноки, от които е взела името си улицата. Скри се и младият японец. Насочих вниманието си към американеца. Видях го да спира, като че ли изведнъж се е заинтригувал от плакатите с издирвани престъпници отстрани на полицейския участък.
Виж ти.
След малко Хари отново се появи, връщайки се по южната страна на улицата. Спря да разгледа светлинната карта на ъгъла пред „Сапоро“, диагонално срещу полицейския участък, където американецът, вече без да бърза за срещата си, задоволяваше нововъзникналия си интерес към най-издирваните лица в Япония.
Обратният завой на Хари беше умерено агресивен, обаче не толкова провокативен, мислех си аз, за да накара преследвачите му да го оставят на мира за тая вечер. Нямаше да почувстват, че ги е надушил. Засега.
Ще видим.
Той продължи надясно по булевард „Платанас“. Американецът остана на мястото си. След малко японецът навлезе в зрителното ми поле. Когато и той зави надясно по „Платанас“, американецът тръгна подире му.
Изчаках около минута, за да видя дали още някой няма да задейства радара ми, обаче това не се случи.
Слязох по стълбите на първия етаж, платих и благодарих на собственика за великолепната вечеря. После прекосих напряко през комплекса Гардън Корт и се качих на втория етаж на откритата аркада. Облегнах се на високата до кръста каменна стена пред офисния комплекс Гардън Корт Тауър като часови пред замък, наблюдавайки пешеходците долу.
Знаех, че Хари е минал по един от подлезите и по пътя е спрял да позяпа витрините, за да ми даде време да заема позиция. След няколко минути го видях да се появява под мен и диагонално да прекосява улицата. Ако исках, можех да застана в отсрещния край на аркадата, за да наблюдавам приближаването му, но вече бях деветдесет процента сигурен, че съм забелязал опашките му, и нямаше нужда да рискувам да ме видят.
Те не закъсняха да се покажат, разгърнали се след Хари като двата върха на ъглите в основата на подвижен разностранен триъгълник. Забелязах, че японецът оглежда витрините на магазините и ресторантите, както и хората, зяпащи от аркадата. Видях, че главата му се завърта назад и въпреки че най-вероятно щях да остана анонимен сред тълпата наоколо, отстъпих няколко крачки, за да съм сигурен, че няма да ме зърне.
Японецът вземаше прилични, но в случая безрезултатни контрашпионажни мерки. Явно беше забелязал, че Хари го води в кръг, класическа контрашпионажна тактика, която дава многобройни възможности на статична група наблюдатели да регистрират евентуалната опашка. Само че бях предвидил такава реакция и оттук нататък маршрутът щеше да е по права линия — чак до момента, в който Хари щеше да слезе от сцената и да настъпи, мигът на моята изненадваща поява.
Изчаках десет секунди и пак пристъпих напред. Хари тъкмо стигаше горния край на рампата, която щеше да го изведе от комплекса към станцията Ебису. Японецът и американецът продължаваха да са по петите му. Наблюдавах ги, докато и тримата напуснаха полезрението ми, после изчаках, за да се уверя, че няма и други. Не се изненадах от липсата на други интересни лица. Ако бяха повече на брой, когато бяха усетили, че ги въртят в кръг, щяха да променят позициите си, за да избегнат евентуалното си разкриване. Фактът, че не го бяха сторили, убедително подсказваше, че групата им е само от двама.