Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Погледнах си часовника. Още петнайсет минути.
Минах през подлеза до „Уестин“, където хванах такси до недалечния „Хиро“. Хари и неговите двама следовници се насочваха натам и таксито ми даваше възможност да стигна по-рано, за да ги посрещна.
Слязох на „Мейджи-дори“, където се вмъкнах в един „Старбъкс“.
— Какво обичате? — попита ме на японски момичето на касата.
— Само кафе — отвърнах. — Голямо. И може ли да е адски горещо?
— Съжалявам, кафето започва да тече от машината точно при деветдесет и осем градуса, но докато се напълни чашата, изстива до осемдесет и пет. Не мога да го променя.
Божичко, тия хора наистина са дресирани, удивих се аз.
— Ясно. Обаче съм настинал и имам нужда от нещо горещо заради парата. Например чай?
— А, чаят е много горещ. Не се прави с машина, запарва се и се сервира при температура деветдесет и осем градуса.
— Чудесно. Направете ми голям ърл грей.
Тя ми приготви чая и го остави на плота до касата. Платих и го взех.
— Почакайте — спря ме момичето и ми подаде втора чаша. — Така ще остане по-дълго горещ.
Усмихнах се на загрижеността й.
— Благодаря.
Покупката ми беше отнела около четири минути. Извървях неколкостотин метра по десния тротоар и стигнах до детска площадка, където седнах на ъглова пейка. Оставих чая и се обадих по нелегалния си мобифон, за да се уверя, че поръчаното такси ме чака. Казах на диспечерката, че пътникът ще отиде на мястото само след няколко минути.
Пет минути по-късно видях Хари да се приближава. Той зави наляво по безименна улица, която щеше да го отведе в доста тъмен и тих жилищен квартал. Място, където трудно можеш да хванеш такси. За щастие Хари знаеше, че колата ще го чака. Неговите двама приятели, естествено, нямаше да извадят такъв късмет.
Ето ги и тях, по един от всяка страна на улицата. Водеше американецът, по моя тротоар. Той пресече и последва Хари. След десет секунди натам тръгна и японецът. Взех си чая и закрачих след тях.
Петдесет метра наляво, петдесет надясно и петдесет пак наляво. Тия улички бяха изключително тесни и от двете им страни се издигаха бели бетонни стени. Цял лабиринт. Вървях бавно. Не ги виждах от такова разстояние, обаче знаех накъде отиват.
Три минути по-късно някъде отпред потегли такси и се насочи към мен. Хвърлих поглед към задния прозорец и видях Хари. Радвах се, че тая част е минала гладко. Ако имаше проблем, той щеше да се обърне и просто да продължи да върви, а аз щях да импровизирам. Само че моята цел беше това ненадейно и малко театрално изчезване на плячката им да принуди преследвачите да се съберат на съвет. Щеше да ми е по-лесно, ако можех да ги изненадам едновременно.
Докато таксито ме подминаваше, нито Хари, нито аз издадохме с нещо, че се познаваме. Продължих нататък и завих надясно по улицата, от която току-що бе излязла колата.
Беше дълга трийсетина метра и в края завиваше под прав ъгъл надясно. Нито следа от нашите двама приятели. Нищо. Улицата, на която ги бе довел Хари, нямаше изход.
Насилих се да продължа с небрежна крачка, просто обикновен пешеходец. Сърцето ми се разтуптя. Усещах го как бие в гърдите ми, как почуква в ушите ми.
Десет метра. Махнах пластмасовото капаче на хартиената чаша с палец. Усетих го да се премята по горната част на дланта ми.
Седем метра. Адреналинът забавяше възприятията ми. Японецът се озърна към мен. Втренчи се в лицето ми. Очите му започнаха да се ококорват.
Пет метра. Той протегна ръка към американеца, жест, настойчив дори при моето забавено от адреналина зрение. Хвана колегата си за ръката и го задърпа.
Три метра. Американецът вдигна поглед и ме видя. Цигарата увисна от устните му. Очите му не показваха, че ме познава.
Два метра. Лиснах чашата напред. Горещият деветдесет и осем градуса чай ърл грей попари лицето и шията на американеца. Той разпери ръце и изкрещя.
Обърнах се към японеца. Очите му се бяха облещили и главата му се въртеше назад-напред в универсален отрицателен жест. Понечи да вдигне ръце, сякаш за да ме отблъсне.
Сграбчих го за раменете и го шибнах в стената. Като използвах инерцията, пристъпих напред и забих коляно в слабините му. Той изпъшка и се преви надве.
Пак се обърнах към американеца. Беше се навел напред и се олюляваше, обхванал лицето си с шепи. Сграбчих го за яката на сакото и дъното на панталона и го тласнах към стената както матадорът прави с бика. Тялото му се разтърси от сблъсъка и мъжът се строполи на земята.
Японецът лежеше по хълбок, стискаше слабините си и дишаше тежко. Изправих го за реверите и го опрях с гръб към стената. Погледнах наляво, после надясно. Бяхме само тримата.