Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Ами, от цял свят. — Наоми посочи висока хубавица с кестенява коса в червена рокля с пайети, която очароваше мъжа с пластичната операция. — Това е Елза от Швеция. А до нея е Джули от Канада. Момичето, което танцува срещу мен, е Валентина от Русия.

— Ами момичетата от Япония?

— Това са Марико и Таека — кимна към две дребнички японки на ъгловата маса, които току-що бяха казали или направили нещо, за да накарат двамата си явно пияни американски клиенти да избухнат в смях. Наоми завъртя глава на едната страна, после на другата и пак ме погледна. — Не виждам Еми и Юкико. Сигурно се приготвят да танцуват.

— Изглеждат ми добре подбрани. Разбирате ли се?

Наоми сви рамене.

— Тук е като навсякъде. Някои колежки са ти приятелки. По други не си падаш чак толкова.

Усмихнах се, сякаш се канех да поклюкарствам с нея.

— Кои харесваш и кои — не?

— А, разбирам се почти с всички — безопасен отговор на малко по-различен въпрос. Възхитих се на самообладанието й.

Музиката утихна и беше заменена от ново техно парче. В същото време на двата подиума се появиха две японки по прашки и високи токчета.

— А, ето я Еми — Наоми посочи красивото, сочно момиче на отсрещната сцена. После се обърна и кимна с глава към отсамния дансинг. — А тази е Юкико.

Юкико. Най-после да се запознаем.

Загледах се в нея — високо момиче с дълга коса, толкова черна, че сценичното осветление я караше да искри като вода под лунна светлина. Тя падаше на вълни около плавните очертания на раменете й, дълбоките сенки на талията й, заоблеността на ханша. Висока и с фини кости, Юкико имаше изящна бяла кожа, високи скули и малки, щръкнали гърди. Вдигнете й косата, прибавете малко дрехи, и ще получите куртизанка от световна класа.

Това момиче с Хари? Как ли пък не?

— Хубавица — отбелязах, усещайки, че поразителната й външност изисква някакъв коментар.

— Много хора смятат така — подхвърли Наоми.

В нарочно безразличния й отговор се криеше нещо.

— Ти не си ли съгласна?

Тя сви рамене.

— Не е мой тип.

— Май не я харесваш особено.

— Да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

С Хари ли?

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм любопитен.

Наоми обаче поклати глава и разбрах, че пак съм попаднал в задънена улица въпреки трите чаши уиски.

Снежно дете, наистина. В красотата на това момиче имаше нещо студено, дори пресметливо. Нещо не беше наред, само че как можех да го кажа на Хари, по дяволите? Представих си как бих подел такъв разговор. „Хари, отидох в «Дамаск Роуз» да проверя дали си ми казал истината. Повярвай ми, приятелю, това момиче изобщо не е от нашата черга. Пък и ми направи лошо впечатление. Беж да те няма.“

Знаех как вижда нещата в момента: тя беше най-хубавото нещо, което му се е случвало, и всеки, който представляваше опасност за това приятно усещане, щеше да бъде опроверган или пренебрегнат. Приятелските предупреждения бяха излишни. Или още по-лошо.