Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Не ме интересуват твоите изисквания. Незнанието няма да ти помогне. Поне тази вечер. Ясно ли е?

Томохиса се опита да ме отблъсне.

— Просто ме остави да говоря, става ли? Ако продължиш да ме душиш, няма да мога да ти кажа нищо!

Съобразителността му ме сепна. Стори ми се по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Като че това хлапе не съзнаваше колко е загазило. Ако не ми кажеше каквото исках, щеше да се наложи да пренастроя нагласата му.

Хвърлих бърз поглед към проснатия му на земята приятел, после пак се втренчих в него.

— Говори бързо.

— Само трябваше да те открием. Изрично ми беше наредено да не осъществявам контакт.

— Какво трябваше да се случи, след като ме откриете?

— Оттам щяха да поемат началниците ми.

— Обаче знаеш кой съм.

— Казах ти, да.

Кимнах.

— Тогава си наясно какво ще направя с теб, ако някой от отговорите ти не ме задоволи.

Той пребледня. Явно загряваше.

— Кой е онзи? — посочих с глава американеца.

— Дипломатическа охрана. Изискванията… Наредиха ми при никакви обстоятелства да не рискувам среща насаме с теб.

Бодигард. Изглеждаше вероятно. Не ме беше познал, бях убеден в това. Сигурно бе там само за охрана и за участие в проследяване.

А можеше и да е наемният убиец. Управлението използва наемници за мокрите си поръчки, хора като мен. Спокойно можеше да е такъв.

— Не е трябвало да оставаш насаме с мен, защото…

— Защото си опасен. Имаме досието ти.

Написаното от Холцър. Ясно.

— Мъжът, когото следяхте — казах. — Обясни ми за него.

Той кимна с глава.

— Казва се Харуйоши Фукасава. Един от твоите известни сътрудници. Следяхме го, за да се доберем до теб.

— Не е достатъчно.

Томохиса студено ме изгледа, като че ли се готвеше да ми отправи предизвикателство.

— Нищо повече не знам.

Партньорът му изпъшка и започна да се надига на колене. Канезаки хвърли поглед към него. Знаех какво си мисли: ако оня дойдеше на себе си, трудно щях да се оправя и с двамата.

— Не ми казваш всичко, което знаеш, Канезаки — заявих аз. — Ще ти покажа нещо.

Приближих се до партньора му, който ни гледаше, застанал на четири крака, и сумтеше нещо неразбираемо. Наведох се, хванах го за брадичката с едната ръка и отстрани за главата с другата и изведнъж рязко завъртях. Шията шумно изхрущя и той се свлече на земята.

Пуснах главата му и се върнах при Томохиса, чиито опулени очи се местеха от мен към трупа и обратно.

— Мама му стара! — изпелтечи той. — Божичко!

— За пръв път ли виждаш такова нещо? — с нарочно небрежен глас го попитах. — С времето става по-лесно. Естествено, в твоя случай следващия път ще се случи с теб.

Лицето му бе бледо и още повече пребледняваше. За миг се зачудих дали няма да припадне. Трябваше да му помогна да се съсредоточи.

— Канезаки. Разправяше ми за Харуйоши Фукасава. Дето си знаел, че е мой сътрудник. Продължавай нататък, моля те.

Той дълбоко си пое дъх и затвори очи.